Червена мъгла [bg]

— Тя знаеше, че ако подстрекава другите и ме постави в опасност, със сигурност ще ме преместят в същото отделение като нея. И те постъпиха точно така — презрително изсумтява тя и добавя: — Лола иска да съм наблизо. — Но аз не вярвам, че Лола Дагет е уредила по някакъв начин настаняването на Катлийн Лоулър в „Браво“.

Уредила го е Тара Грим.

— Имали ли сте подобни проблеми с другите затворнички и преди? — питам. — Проблеми, които да налагат преместването ти?

— Имаш предвид преместването ми в „Браво“? — повишава глас тя. — Не, по дяволите. Никога преди не съм била отделяна. И защо да бъда? Трябва да ме пуснат оттук. Трябва да се върна към живота си.

Мейкън минава покрай прозореца на стаята за посещения. Знам, че ни наблюдава, но не отвръщам на погледа му. Мисля за стихотворението, което Катлийн ми изпрати, и литературното списание, редактирано от нея допреди няколко седмици. Чудя се колко често е публикувала собствените си творби и е подминавала другите. Поглеждам си часовника. Часът ни почти изтече.

— Е, много мило от твоя страна, че ми донесе снимка на Джак — казва Катлийн, отдалечава снимката от себе си и присвива очи. — Надявам се делото ти да мине добре.

Начинът, по който го казва, приковава вниманието ми, но не реагирам.

— Делата не са забавно нещо. Разбира се, аз обикновено се признавам за виновна, за да получа най-леката възможна присъда. И да спестя парите на данъкоплатците. Имам и няколко отменени присъди, защото бях достатъчно честна да призная, че аз съм извършила нещо и съжалявам за това. Ако нямаш репутация, която да пазиш, просто се признаваш за виновен. По-добре, е отколкото да застанеш пред съдебните заседатели, шито искат да те съсипят — изръмжава тя.

Катлийн не мисли за Дон Кинкейд, която никога няма да се признае за виновна за нищо. В стомаха ми се появява неприятно усещане.

— А ти имаш репутация, доктор Скарпета. Страхотна репутация, при това. Така че за теб не е толкова просто, нали? — усмихва се тя ледено. — Наистина се радвам, че най-после се видяхме, за да разбера за какво е цялата шумотевица.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Писна ми да слушам за теб. Предполагам, че не си прочела писмата.

Не й отговарям. Може би става въпрос за писмата, които тя и Джак са си писали. Писма, които никога не съм виждала.

— Виждам, че не си ги чела — кимва Катлийн и се ухилва. Забелязвам местата, където са били липсващите й зъби. — Наистина не знаеш, нали? Звучи логично. Чудя се дали щеше да дойдеш тук, ако ги беше чела. Е, може би щеше, но нямаше да си толкова самодоволна. Нямаше да се мислиш за толкова велика и всемогъща.

Седя кротко и неподвижно. Напълно овладяна и хладнокръвна. Не показвам нищо. Нито любопитство, нито гнева, който изпитвам.