Сенки в снега [bg]

Гамаш се извърна. Елизабет се притесняваше, че ще е раздразнен, но изражението му бе спокойно и любопитно. Бързо обхвана с поглед преминаващите хора и спря очи върху нея — застанала неподвижно в другия край на улицата. Детективът се усмихна и двамата скъсиха дистанцията.

— Désolée27 — извини се жената и протегна ръка. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Няма защо.

Настъпи неловко мълчание. Гамаш не коментира факта, че тя го бе разпознала. Това бе очевидно и също като нея той не смяташе за нужно да си губи времето с очевидни факти.

— Срещали сме се в библиотеката, нали? — изрече детективът. — С какво мога да ви помогна?

Бяха на ъгъла на многолюдните улици „Сен Луи“ и „Сент Юрсюл“. Покрай тях се опитваха да се промъкнат семейства. Бе лесно да се задръсти тази тясна градска артерия.

Елизабет се колебаеше. Гамаш се огледа и посочи надолу по улицата.

— Искате ли кафе? Подозирам, че ще ви се отрази добре да пийнете нещо.

Жената се усмихна за първи път от сутринта и въздъхна:

— Oui, s’il vousplaît28.

Успяха да си пробият път през тълпата до следващата пресечка и накрая спряха пред най-малката сграда на улицата. Стените й бяха варосани в бяло, покривът бе метален и яркочервен, а над него стоеше табела: Aux Anciens Canadiens29.

— Обикновено е пълно с туристи тук, но по това време на деня сигурно е спокойно — каза Гамаш на английски и отвори вратата. Бяха се озовали в често срещана в Квебек ситуация: от учтивост френскоезичният говореше английски, а англоезичният — френски. Влязоха в мрачен ресторант с приглушена атмосфера. С ниския си таван, каменни стени и старинни греди под тавана, това бе най-старото заведение в провинцията.

— Може би ще е добре да изберем на кой език да разговаряме — предложи Гамаш, след като ги настаниха и сервитьорът взе поръчките им.

Елизабет се засмя и кимна.

— Как ви се струва английският? — попита детективът.

Възрастната жена не се бе озовавала толкова близо до него досега. От статиите в пресата знаеше, че е на около петдесет и пет. Беше здрав, добре сложен, но най-много я впечатлиха очите му. Дълбоки, кафяви и спокойни.

Не бе очаквала да са такива. Предположила бе, че са проницателни, студени и аналитични — очи, видели толкова ужаси, че в тях е останала само твърдост. Но този мъж изглеждаше замислен и добър.

Келнерът донесе на Елизабет капучино, а на Гамаш — еспресо. Бяха ги настанили в тих ъгъл на заведението, след като напливът от излезли за късна закуска клиенти бе отминал.

— Знаете какво се случи тази сутрин, нали? — попита Елизабет. Капучиното бе ароматно и с превъзходен вкус. Възрастната жена не си позволяваше често да се поглези с хубаво кафе, но това тук бе истинска наслада.

— Инспектор Ланглоа ми каза, че са открили труп в мазето на Литературно-историческото дружество. — Гамаш наблюдаваше събеседничката си, докато говореше. — Смъртта не е била естествена.