Кърваво наказание [bg]

Тазсутрешният урок ще се окаже още по-впечатляващ дори от първия.

Статуите на жокеите, наредени покрай парапета на терасата на „Клуб 21“, гледаха надменно надолу. Учителя смъкна велосипедната каска от главата си и завърза бегача към парапет от ковано желязо. Докато си проправяше път сред множеството от бизнесмени под навеса, връхлетяха го нови миризми — този път на пури, сочни пържоли и скъпи парфюми. Когато пристъпи вътре, сякаш се озова в друго измерение, в което изобилстваха смекченото осветление, класическият джаз, богато инкрустираните камини, пищните драперии и удобните кресла.

Поколеба се, но съвсем за кратко. За броени секунди се изкушаваше да продължи към бара в дъното, облицован с тъмна ламперия, да си поръча изстуден силен концентрат, да забрави за бремето си, като се отпусне върху едно от креслата с червена кожа, да избегне горчивата чаша на съдбата.

Стегна се. Да, бремето бе тежко и можеше да смаже повечето хора. Само истински силните, такива като него, можеха да го носят на плещите си. Трябваше да действа решително.

— Извинете! Хей! — извика някой зад него. Учителя се обърна и видя високия салонен управител, който го гледаше тревожно, сякаш беше самонасочваща се ракета. — Официалното облекло е задължително. Тоалетните са само за клиентите. Ако доставяте поръчка, използвайте служебния вход отзад.

— Това е „Клуб 21“, нали? — попита Учителя.

Салонният управител присви устни в ледена усмивка.

— Много добре. За коя компания работиш? Сигурен съм, че ще те повикам следващия път, когато ми потрябва съобразителен доставчик.

Учителя се престори, че не забелязва подигравателната му усмивка.

— Нося пратка за господин Джо Милър — рече, докато отваряше куриерската си чанта, боядисана с хромова боя.

— Аз съм Джо Милър. Сигурен ли си, че е за мен? Никаква пратка не очаквам.

— Може би някой иска да ви изненада. — Учителя му намигна, докато изваждаше от чантата голям плик. — Може би сте впечатлили някоя клиентка повече, отколкото предполагате.

Милър явно намери предположението за интригуващо.

— Както и да е, благодаря. Но следващия път ползвай служебния вход. Разбрахме се, нали?

Учителя кимна сериозно.

— Несъмнено. — Можеш да се обзаложиш за това. Ако въобще има следващ път.

— Ето, вземи. — Джо Милър измъкна от портфейла си два долара.

— О, не, не вземам бакшиши — отказа Учителя. — Но се предполага, че трябва да изчакам за отговора. — Отново му намигна, като подаде плика на Милър. — Може да не искате да го отваряте пред всичките тези хора, ако разбирате какво искам да кажа.

Салонният управител се огледа. Тълпата от чакащи да бъдат настанени вътре непрекъснато набъбваше. Но любопитството му надделя. Пристъпи нетърпеливо в малкото преддверие зад бюрото на рецепцията. Учителя го последва, но се спря до вратата.