Врагове по неволя [bg]

— Аз съм резидентът — рече.

— Страхотно — отбелязах аз.

Какво друго можете да кажете на човек, който току-що се е идентифицирал като шеф на ЦРУ за цяла Корея?

— Сядай — нареди той и аз се подчиних. — Мислех си да те повикам в нашата сграда, но накрая реших, че така ще бъде по-добре. През следващите няколко седмици навярно ще ни се наложи да си побъбрим доста. За всички заинтересовани страни ще бъде най-добре, ако никой не знае за това.

Нали си спомняте как ви казах, че съм малко импулсивен? Изгледах го студено и изръмжах:

— Виж какво, приятелю, нека да се разберем от самото начало. Избрал си ме, защото съм единственият военен в екипа на защитата. Да не говорим, че съм единственият хетеросексуален. Добро мислене, само че нямам намерение да разкривам нищичко за това шибано дело. Нито на теб, нито на някой друг.

— Успокой се, Дръмънд — каза той, донякъде развеселен. — Не става въпрос за това. Обсъдил съм въпроса с генерал Спиърс. Той е съгласен, че нещата трябва да стават по този начин.

— Кои неща? — попитах и примигнах бързо няколко пъти, тъй като за броени секунди беше успял да ме превърне в абсолютен идиот.

Това в никакъв случай не беше ново изживяване, но унижението е едно от чувствата, с които човек трудно свиква, независимо от продължителната практика.

— Всичко, което ще ти кажа, е секретно. Няма да го обсъждаш с никого. Дори с останалите членове от екипа на защитата. Всъщност не, особено пък с тях. Ясно ли е?

— Разбира се.

— Добре, ето как стоят работите. Това дело привлича вниманието на хора на неподходящите места.

— Правителството на Южна Корея?

— Позна държавата, но обърка посоката. В Пхенян, столицата на Северна Корея, някои хора получават броевете на „Сеул Хералд“ часове след като се появи по будките тук. Следят нашите телевизионни новини, слушат радиостанциите ни и дори четат дебилските жълти вестници, които пишат за марсианци в Белия дом. Знаят коя филмова звезда коя друга ще чука тази седмица и коя е последната диета, гарантираща да свалиш двайсет кила за една нощ. Ким Чен Ир и момчетата му са напълно наясно какво става тук, на юг.

Кимнах в знак на съгласие. Като се има предвид пукнатината в съюза ни, която делото бе на път да издълбае, Северна Корея щеше да следи развитието му внимателно, естествено. Досега не се бях замислял за това, но те, разбира се, се бяха сетили.

Натрапникът се наведе към мен.

— Имаш ли представа колко агенти има Северна Корея в тази страна?

— Не.

— Значи имам новина за теб. Ние също не знаем. Нито пък южнокорейците. Обаче са много. Знаем например, че са оставили много скрити агенти още в началото на петдесетте, когато генерал Макартър и момчетата му ги изритаха от юга. Знаем, че вербуват нови, както и че броят им непрекъснато се увеличава. Някои смятат, че са само между десет и двайсет хиляди. Други обаче са на мнение, че са неколкостотин хиляди.

— Това са доста агенти — казах дълбокомислено.

Понякога е полезно да потвърдиш очевидното — ако не за друго, то поне за да покажеш, че си съвестен слушател.

— Аха, доста са — кимна той в потвърждение на току-що казаното от мен, вероятно за да покаже, че и двамата сме съвестни слушатели. — Освен това отбелязахме и засилване на инфилтрирането на севернокорейци през последните две седмици. От време на време засичаме и радиосъобщения от севернокорейски шпионски групи до техните началници в Северна Корея. През последните две седмици този трафик също се увеличи. Обикновено това е зловещ сигнал, че някой някъде планира нещо.

— Никак не е хубаво — казах.

— Засега не знаем нищо конкретно. Но е адски очевидно, че решението в този процес ще определи и съдбата на нашия военен съюз. Може би южнокорейците само ни плашат, че ще ни изхвърлят от полуострова… а може би не. Но ако бях някой голям началник в севернокорейското разузнаване, със сигурност щях да душа наоколо, за да разбера накъде отиват нещата. Доста е възможно онова, което правят, да е засилена разузнавателна активност — в случай че ни изхвърлят от полуострова и те решат да нападнат.

— И какво общо има това с мен? — зададох въпроса, който той със сигурност очакваше.

— Може би нищо. А може би — много.

— Споменава ли се за нас в радиограмите им?

— На няколко пъти, но не сме сигурни какво имат предвид. Нали разбираш, севернокорейците знаят, че ги подслушваме, и са наясно с нашите възможности за декодиране на шифрите им, затова вземат предохранителни мерки. Разработили са всякакви странни кодове и двойни названия, за да ни попречат.