Ритуалите на водата
- Автор: де Уртури Эва Гарсиа Саэнс
- Серия: Мълчанието на Белия град #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0361-5
- Переводчик: Мариана Китипова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ритуалите на водата». Краткое содержание книги:
Скоро Кракен разбира, че си има работа със сериен убиец, който имитира Ритуалите на водата на свещени места в Страната на баските и Кантабрия, като умъртвява хора, които според него не заслужават да бъдат родители.
Но главната инспекторка Алба де Салватиера също чака дете. И има голяма вероятност то да се окаже на Кракен.
А убиецът е някъде наблизо.
Непредсказуем и увлекателен, Ритуалите на водата е великолепен черен роман, чийто достойнства са не само в умело изградения сюжет, но и в културния контекст, историческото документиране и изненадващия финал.
Хота, Асиер, Лучо и Унай се готвеха да извадят спалните си чували от раниците и да ги постелят върху тесните дюшеци на железните кревати. Бяха избрали една от празните стаи на първия етаж на старата къща. Кръстиха я "стаята на момчетата" и дори не се запитаха къде ще спят останалите членове на организацията.
Никой от четиримата не повярва на очите си, когато едно от момичетата, онова с жълтите кубинки имитация на "Док Мартенс" и дългата до кръста коса, влезе мълчаливо в тяхната спалня и без да попита нищо и никого, си избра легло и заизважда дрехите от раницата си.
— Какво мислиш, че правиш? — попита Асиер със сух като шкурка глас.
— Асиер иска да каже, че е чудесно, че ще спиш в тази стая — побърза да каже Хота, след като се прокашля, и го изпепели с поглед.
Хота вече бе говорил за нея с Унай, най-добрия си приятел. Странното тъмнокосо момиче му бе харесало още щом го видя десет часа по-рано. Това за Хота си беше цяла вечност, а за Унай — знак "стоп". Още повече предвид положението, в което се намираше Хота, чийто баща беше в болницата с рак на панкреаса и му оставаха само няколко месеца живот. Унай вече бе присъствал на погребения, а Хота и вкусовете му за момичета бяха за него свещени и неприкосновени.
— Не, не казах това, нито съм искал да го кажа. Няма ли стая за момичета? — настоя Асиер.
— Да, но е много по-скапана от тази, а аз съм астматичка — излъга Анабел, която за нищо на света не искаше да спи в една стая с момиче. И се обърна към него със спокойствие, което удиви всички: — А ти, Асиер, да не мислиш, че ще ме стреснеш с лошото си настроение? Колекционирам откази. Грешиш, ако смяташ, че ще сменя стаята. Свикни с тази мисъл. И между другото, Саул каза да слезете, не знам точно за какво.
И продължи да разопакова вещите си преспокойно.,
— Падна ни се лудата от групата, по дяволите — измърмори! Асиер, когато мина край нея. — Хайде, да се махаме оттук.
Всички излязоха, Асиер — раздразнен, Аучо — заинтригуван, Хота — очарован. Унай се забави, зает с раницата си.
— Ей сега слизам — успокои той останалите, докато проверяваше дали не е забравил някоя от тениските си във Виляверде. — Трудно ми е да повярвам, че колекционираш откази — каза той на момичето, след като останаха сами, без да я погледне, докато окачваше дрехите си в гардероба, в който тук-таме висяха паяжини.
— Виж, имам дузини — каза тя и извади от черната си раница сноп пликове и писма, някои отворени, други не. — Ела, помогни ми да отворя последните откази. Колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще свършим.
Унай се приближи предпазливо и седна до нея на застланото с груба покривка легло.
— Откъде знаеш, че са откази?
Тя сви рамене и му подаде няколко плика с различни размери и от различни географски места.
— По тежестта, съдържат само един лист. Казали са ми, че ако са заинтересувани от работата ми, писмото е по-дълго, обикновено два листа. Правят ти четки и такива неща.
— Какво отхвърлят? — попита Унай, докато отваряше с известна боязън първия плик.
— Художничка съм на комикси. Тук не се продават много, но в Европа и в САЩ са цяла култура. А за Азия да не говорим. Изпращам образец на комиксите ми на всички издателства, чийто адрес намеря. Колкото по-голямо е издателството, толкова по-добре, защото е почти сигурно, че ще ме отхвърлят.
— И защо го правиш, от мазохизъм ли?
— Да, отхвърлянето ме прави по-силна. Мотивира ме да продължа да рисувам, толкова ми е трудно да се настроя, че се боя да не изгубя мотивацията. Нужно ми е да ме отхвърлят, нужно ми е да се заинатя, за да продължа да рисувам. Не виждам друг начин, от години изучавам творческия си процес, откакто престанахме да се виждаме, Унай — тя каза последната фраза, втренчила поглед в очите на момчето, което не разбираше нищо.
Два чифта черни очи поведоха борба в продължение на няколко секунди. Накрая той отклони поглед.
"На мен се падна лудата" — помисли си, като се отмести мъничко.
— Не ме помниш, нали? — каза тя усмихната, спокойна, изпреварвайки недоумението му. — В коя детска градина ходеше като малък?
— Детска градина? Във Витория? В тази на "Пасео де ла Сенда", която имаше двор с влакче и… — млъкна, опитвайки се да си спомни.
— Още не можеш да ме разпознаеш, нали? Познаваме се от малки, бяхме неразделни в детската градина. Аз съм Ана Белен Лианьо, макар че подписвам рисунките си с името Анабел Ли, като стихотворението на Едгар Алан По. Нали го знаеш.
Унай не бе чел нищо повече от това, което се изискваше в училище, но всички бяха чували песента на "Радио Футура", която пускаха често по онова време в баровете на Куеста, и знаеше, че става дума за едни деца, които се обичали, и че тя умряла и аристократичните ѝ роднини я погребали в гробница до морето.