Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Посещението в Нарабал се оказа пълен провал за нея. Горда, непокорна, изпълнена с презрение към конвенционализма на жителите на родния си град, тя бе завела там любовника си гхайрог, за да го покаже демонстративно на покорните граждани, а те не бяха обърнали никакво внимание! Нима бяха толкова тъпоумни, че да не могат да разберат истината? Или бяха доловили намеренията и още в самото начало и не искаха да и дадат повод за задоволство? При всички случаи тя се чувстваше ядосана, унизена, победена… и много глупава. Ами какво ставаше с фанатизма, който приписваше по-рано на нарабалците? Не се ли чувстваха заплашени от притока на тези чуждоземци? Всички се държаха толкова мило и внимателно с Висмаан! Може би в края на краищата предразсъдъците съществуваха само в нейното въображение и тя не бе изтълкувала правилно забележките на другите… В такъв случай изглеждаше глупаво, че се е отдала на гхайрога — с това не бе постигнала нищо, не бе скандализирала града, не бе спечелила нищо във войната, която водеше с жителите му. Това бе просто едно странно, гротескно, изпълнено с желание събитие.

По време на дългото, бавно и мъчително завръщане през джунглата нито тя, нито гхайрогът говореха. Когато най-накрая стигнаха до колибата и, той влезе вътре, а тя се засуети безцелно наоколо, провери капаните, набра плодове, преместваше разни неща и забравяше къде ги е сложила.

След известно време влезе в колибата и каза на Висмаан:

— Мисля, че вече можеш да си вървиш.

— Да, наистина е време да поема пътя си.

— Естествено можеш да останеш и тази вечер, но утре сутринта…

— Защо да не си тръгна веднага?

— Скоро ще се стъмни. Днес измина много мили и без това…

— Не искам да те притеснявам повече. Мисля, че ще си тръгна веднага.

Дори и сега за нея бе невъзможно да отгатне чувствата му. Изненадан ли беше? Обиден? Ядосан? Не и показа нищо. Не направи и жест за сбогуване, просто се обърна и изчезна в джунглата с равномерни крачки. Тесме го проследи с поглед, с пресъхнало гърло, с разтуптяно сърце, докато не се скри сред висящите растения. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не хукне след него. Но скоро той изчезна и се спусна тропическата нощ.

Тя си приготви вечеря, но почти не я докосна, потънала в мисли. Той беше някъде там, сам в тъмнината, и очакваше да дойде новия ден. Дори не си бяха казали „довиждане“. Би могла да се пошегува с нещо, например да му каже да избягва сайджаниловите дървета, той би могъл да и благодари за всичко, което бе направила за него, но вместо това не се случи нищо — тя му каза да си върви и той си отиде спокойно, без да възрази. „Чуждоземец — мислеше тя. — И държанието му е непривично.“ И все пак, когато бяха заедно в леглото, когато той я докосваше и притискаше върху себе си…