Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Камея
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]». Краткое содержание книги:
— Нарабал не те впечатлява особено, нали?
— Ти ме предупреди да не очаквам много.
— Но той е дори по-отвратителен, отколкото ти казах, нали?
— Намирам, че е малък и неустроен — отвърна Висмаан. — След като си виждал Пидруид или дори…
— Пидруид е построен преди хиляда години.
— … или дори Дулрон — продължи Висмаан. — Дулрон е удивително красив дори сега, когато все още се строи, но разбира се, белият камък, който използват, е…
— Да — каза Тесме. — Постройките в Нарабал също трябва да бъдат от камък, защото климатът е много влажен и дървените къщи прогниват, но за това все още е рано. Когато се събере достатъчно на брой население, ще можем да копаем камък в планините и да издигнем на това място нещо много хубаво. След петдесет години, може би сто, когато има нужната работна ръка. Ако наемем някои от онези гигантски четириръки същества…
— Скандарите — подсети я Висмаан.
— Да, скандарите. Защо короналът не ни изпрати десет хиляди скандари?
— Телата им са покрити с гъста козина и тукашният климат няма да е много подходящ за тях. Но без съмнение един ден по тези места ще се заселят скандари, вруни, су-сухериси и много, много влаголюбиви гхайроги като мен. Това, което правят вашите владетели е много смело… да насърчаваш заселването на чуждоземци в такива мащаби… Другите планети не са така щедри със земята си.
— Другите планети не са така големи — каза Тесме. — Чувала съм, че дори и без огромните океани, сушата на Маджипур е три-четири пъти повече, отколкото на която и да било друга населена планета. Или нещо подобно. Имаме голям късмет с тази огромна територия и не много силната гравитация. Хората и хуманоидите се чувстват съвсем добре. Разбира се, ние плащаме скъпо за това, тъй като почти няма тежки елементи, но все пак… О, здравей!
Гласът и се промени рязко. Един много висок млад човек със светла, вълниста коса едва не се сблъска с нея на излизане от банката на един ъгъл и сега я гледаше втренчено — тя също. Това беше Рускелорн Юлван — любовник на Тесме в продължение на четири месеца преди тя да замине в джунглата и човекът, когото най-малко искаше да види. Но след като трябваше да се сблъска с него, тя реши да се възползва докрай от случая. След първоначалната му изненада, тя каза:
— Изглеждаш добре, Рускелорн.
— Ти също. Животът в джунглата изглежда ти се отразява положително.
— Много. Това бяха седемте най-щастливи месеци от живота ми. Рускелорн, това е приятелят ми Висмаан, който живее с мен от няколко седмици. Беше пострадал, докато търсеше подходящо място за ферма… Счупи си крака, защото падна от едно дърво… Аз се грижех за него.
— Грижила си се добре, предполагам — каза Рускелорн Юлван с равен глас. — Изглежда в много добро състояние. Приятно ми е да се запознаем — обърна се той към гхайрога и видът му говореше, че наистина му е приятно.
— Идва от място, където климатът много напомня на тукашния. Казва, че през следващите няколко години по тези места ще се заселят много от техните.
— И аз чух подобно нещо — отговори Рускелорн Юлван и се усмихна. — Земята тук е удивително плодородна. Ако изядеш някакъв плод сутринта и хвърлиш семката на земята, до вечерта ще поникне растение, голямо колкото къща. Всички казват така, значи трябва да е истина.
Лекотата и непринудеността, с която говореше, я вбесяваха. Нима не разбираше, че това люспесто чуждоземно същество, този гхайрог, е заело неговото място в леглото и? Нима той беше имунизиран срещу ревност? Или просто не разбираше истинското положение на нещата? Тесме се съсредоточи и се помъчи да му внуши истината, като се замисли как ръцете на гхайрога галят гърдите и бедрата и, как раздвоеният му език се докосва до затворените и клепачи, до зърната на гърдите и до слабините и. Но безуспешно. Рускелорн можеше да чете мисли колкото и тя самата… „Той е мой любовник — мислеше тя. — Той влиза в мен, кара ме да свършвам отново и отново, просто нямам търпение да се прибера от джунглата и да си легна с него.“ Но през цялото време Рускелорн Юлван стоеше пред нея усмихнат и разговаряше любезно с гхайрога за възможността да се отглежда найк и глийн по тези места и може би лузавендер в по-блатистите райони. Едва след доста време подобни разговори, той отново се обърна към Тесме и я попита по най-спокойния възможен начин, сякаш я питаше какво е времето, дали възнамерява да живее в джунглата вечно.
Тя го изгледа ядосано.
— Засега предпочитам джунглата пред живота в града. Защо?
— Питах се дали не ти липсват удобствата на чудесния ни метрополис, това е всичко.