Гробищен свят

Аз я посетих, предполагам точно защото бе толкова стара. Не за това, че може би е била на Ленсингови, а просто, защото бе толкова стара — останала от незапомнени времена, изплувала от дълбокото минало. Нищо не очаквах от нея. Да ви кажа, посещението ми бе просто една екскурзия за запълване на свободния ден. Знаех за тази къща отдавна, разбира се, и както всичко, я бях пренебрегвала. Много други хора знаеха за нейното съществуване и го приемаха така, както биха приели съществуването на някое дърво или камък. Нямаше нищо интересно в нея, съвсем нищо. Може би никога не бих се сетила за нея, освен между другото, и никога не бих я посетила, ако не беше постепенното изостряне на интереса ми към старинни неща. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се — казах аз, — че разбирам това много по-добре, отколкото подозирате. Симптомите са ми познати. Страдал съм много тежко от тях.

— Отидох там — продължи тя, — погладих с ръце старите, грубо изсечени камъни и се замислих за това как други човешки ръце, отдавна превърнати в прах, са ги оформили и са наредили един върху друг като убежище от нощта и бурята, като дом върху новооткрита планета. Гледайки с очите на древните строители, бях в състояние да разбера привлекателността на местността и да проумея защо са избрали точно това място за построяването на къща. Стените на каньона, закрилящи от буйния вятър, спокойната и вълнуваща красота на мястото, водата от потока, която все още се процеждаше изпод една скала на склона, обширната и плодородна долина (сега вече безплодна), която се простираше току пред прага на къщата. Стоях там вместо тях и се чувствах така, както те са се чувствували. За миг се бях превъплътила в тях. И всъщност нямаше голямо значение дали те са били от рода Ленсинг или не; те са били хора, принадлежали са към човешката раса.