Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Елмър отиде при другите сандъци и потропа върху малкия.
— Там ли си Мустанг? Вътре ли си?
— Тук съм — обади се един приглушен глас. — Елмър, това ти ли си? Пристигнахме ли на Земята?
— Не знаех, че този Мустанг е живо същество и може да говори — каза Синтия. — Професор Торндайк не ми каза такова нещо.
— Жив е — рече Елмър, — но интелектът му не е блестящ. Не е титан на мисълта. После каза на Мустанг: — Мина ли благополучно пътуването?
— Чувствувам се отлично.
— Ще трябва да намерим някакъв лост, за да отворим тези сандъци — казах аз.
— Няма нужда — отвърна Елмър. Той сви единия си юмрук и го стовари върху ръба на сандъка. Дървото се огъна и се разцепи. Елмър пъхна пръстите си в зейналия отвор и откърти една дъска.
— Лесно стана — изсумтя той. — Не бях сигурен, че ще мога да се измъкна от моя сандък. Много тясно беше вътре и нямах опорна точка. Но когато чух какво става…
— Флечър тука ли е? — попита Мустанг.
— Флеч прекрасно се грижи за себе си. Тука е и си е намерил едно момиче.
Елмър продължи да кърти дъски от сандъка.
— Хайде да се хващаме на работа — обърна се той към мен. Хванахме се на работа и двамата.
Мустанг бе сложно нещо и не беше лесно да бъде сглобен. Състоеше се от много части и беше нужно малко търпение, за да се свържат една с друга. Но и двамата бяхме работили с Мустанг почти две години и го познавахме из основи. Отначало бяхме използвали едно ръководство, ала сега нямахме нужда от него. Бяхме го изхвърлили, когато така се беше изпокъсало, че не служеше почти за нищо и когато самият Мустанг, усъвършенстван, преправян и дотъкмен тук-таме на бърза ръка, се бе превърнал в изобретение, което малко приличаше на модела от ръководството. И двамата, работейки заедно, бяхме научили всяка част наизуст. Можехме да разглобим Мустанг на тъмно и да го сглобим отново. Не правехме излишни движения и нямаше нужда да обсъждаме и да се напътстваме. Елмър и аз, работехме заедно като две машини. За един час Мустанг бе сглобен.
В готов вид той представляваше безумна гледка. Имаше осем начленени крака, които напомняха краката на насекоми. Всеки крак можеше да се постави под най-различни ъгли. Имаше и нокти, които можеше да изважда, за да хваща по-добре. Можеше да върви навсякъде, по всякакъв терен. Не бе изключено да се изкатери дори по стена. Тялото му с форма на варел, снабдено със седло, представляваше надеждна защита за чувствителните прибори, които се намираха вътре. На него имаше и множество халки, които позволяваха да се прикрепва товар към гърба му. Имаше и опашка, която можеше да прибира, и се състоеше от стотина различни чувствителни антени, а главата му бе увенчана с друг необикновен комплект антени.
— Чувствувам се добре — каза той. — Ще тръгваме ли вече?
Синтия бе разтоварила припасите от колата.
— Материали за лагеруване — каза тя. — Концентрирани храни, одеяла, дъждобрани и други подобни неща. Нищо луксозно. Нямах пари да купя по-хубави работи.
Елмър започна да качва кутиите и сандъците на гърба на Мустанг, като ги притягаше.
— Мислите, ли, че можете да яздите на него? — попитах Синтия.
— Разбира се, че мога. Но на какво ще яздите вие?
— Той ще язди мен — рече Елмър.
— Дума да не става — казах аз.
— Бъди разумен — каза Елмър. — Може да се наложи да се спасяваме с бягство, за да се измъкнем оттук. Те може да ни дебнат.
Синтия отиде до вратата и погледна навън.
— Никой не се вижда — каза тя.
— Как ще се измъкнем оттук? — попита Елмър. — Кой е най-бързият начин да се измъкнем от Гробището?
— Трябва да хванем пътя на запад — отговори тя. — Покрай сградата на управлението. След около двадесет и пет мили Гробището свършва.
Елмър приключи с натоварването на припасите върху Мустанг и хвърли един последен поглед наоколо.
— Като че ли това е всичко — рече той. — А сега, мис, яхвайте Мустанг.
Той й помогна да го яхне и я предупреди:
— Дръжте се здраво. Мустанг не е най-кроткото животно за езда.
— Държа се — каза тя. Изглеждаше уплашена.
— А сега ти — каза ми Елмър. Щях да започна да протестирам, ала не го сторих, защото знаех, че няма смисъл. Освен това разумно бе да яздя Елмър. Ако се наложеше да се спасяваме с бягство, той можеше да върви десет пъти по-бързо от мен. Дългите му металически крака направо гълтаха разстоянията.
Той ме вдигна и ме сложи на раменете си, така че възседнах врата му.
— Дръж се за главата ми, за да пазиш равновесие — каза той, — а аз ще ти държа краката. Ще внимавам да не паднеш.
Кимнах не особено радостно. Това положение беше дяволски унизително.