Търсачи на светове

— И много си приличат.

Дансинг се засмя.

— Те ще те убият, ако им кажеш това. Всеки от тях си мисли, че превъзхожда другия.

— Сигурно е така. Толкова си приличат, че сигурно си мислят така. Дали всеки от тях не вижда себе си в другия и не се презира?

— Не зная — каза Лансинг. — Нищо не разбирам от психология.

— А от какво разбираш? Искам да кажа по какво преподаваш?

— По английска литература. В колежа бях местният авторитет по Шекспир.

— Знаеш ли, че изглеждаш точно така? — попита тя. — Приличаш на ученик.

— Мисля, че поговорихме достатъчно за това — каза той и коленичи да нареди дървата на ръката си.

— Да ти помогна ли? — попита тя.

— Няма нужда, това стига, да стоплим вода за чай.

— Какво ще намерим според теб, Едуард? Какво търсим?

— Не зная, Мери. Мисля, че никой не знае. Няма никакъв смисъл в това, че сме тук. Никой, струва ми се, не иска да бъде тук. Въпреки това и шестимата сме тук.

— Мислих много за това — каза тя. — Едва заспах миналата нощ, докато разсъждавах за станалото. Някой иска да сме тук. Ние не сме искали да дойдем.

Лансинг стана на крака, стиснал здраво наръча дърва, наредени върху ръката му.

— Хайде да не си блъскаме главите по въпроса. Поне засега. След ден-два ще знаем повече по въпроса.

Те се върнаха на пътеката. Юргенс крачеше нагоре по стръмното с четири манерки, закачени на рамото му.

— Намерих извор — рече той. — Дайте ми манерките си да напълня и тях.

— Моята е почти пълна — каза Мери. — Отпих от нея само една малка глътка.

Лансинг се зае да запали огъня, а Юргенс наля вода в чайника и заби една чаталеста пръчка, с която да го държи над пламъка.

— Знаехте ли, че тоя робот носи манерка и за себе си — попита Енорийския свещеник, застанал над коленичилия Лансинг.

— Какво лошо има в това? — каза Лансинг.

Енорийския свещеник изсумтя от отвращение.

Лансинг усети, че го хваща яд. Той стана и погледна хладно свещеника.

— Ще ви кажа нещо — рече той, — и то само веднъж. Вие сте клюкар. Ние нямаме нужда от клюкари. Ако продължавате така, ще си имате неприятности. Разбрахте ли?

— Виж го ти! Виж го ти! — извика Бригадния генерал.

— А вие — обърна се Лансинг към него, — по-добре си затваряйте проклетата уста. Мислите се за водач на групата, но не се справяте с тая работа.

— Мислиш си, че ти трябва да си водач на групата — каза Бригадния генерал.

— Нямаме нужда от водач, генерале. Тъй като вашето високомерие може да ви завладее, просто запомнете това.

Докато хората дъвчеха обяда и пиеха чая си, над малката група настана тишина. После те пак поеха по пътя начело с Бригадния генерал, а веднага след него стъпваше тежко на пети Енорийския свещеник.

Пред тях се разстилаше хълмистата равнина с пръснати тук-там малки горички. Гледката беше красива, ала ги мъчеше жегата. Като се препъваше пред тях, Бригадния генерал вървеше с по-бавна крачка, отколкото преди обеда.

През целия следобед пътят се издигаше все нагоре и минаваше през мочурливи места, всяко от тях разположено все по-високо. Внезапно Бригадния генерал спря пред другите и от гърдите му се изтръгна вик. С няколко дълги скока Енорийския свещеник застана до него, а останалите побързаха да видят какво става. Пред тях земята пропадаше в дълбока котловина, а в дъното на котловината се издигаше куб оцветен в небесносиньо. Дори и отвисоко той имаше вид на масивна постройка. Стените, които се издигаха към плоския покрив на върха, бяха гладки и това не беше плод на фантазията им. От разстоянието, от което го съзерцаваха, кубът изглеждаше лишен от всякаква украса, но по своите размери и яркия си син цвят той представляваше величествено зрелище. Пътят, по който те дойдоха, продължаваше на зиг-заг с остри завои по стръмния насечен склон. В края на склона пътят тръгваше право към куба, ала щом стигнеше до него, той заобикаляше от едната му страна, пресичаше котловината и се виеше като змия по отсрещния скат.

— Колко е красиво! — извика Сандра.

Бригадния генерал изръмжа:

— Когато гостилничарят спомена за това, даже и за миг не си представях, че ще бъде нещо такова. Не знаех какво да очаквам. Може би съсипани руини. Никак не мислех за това. Надявах се да видя града.

Ъгълчетата край устата на Енорийския свещеник се дръпнаха надолу.

— Не ми харесва вида на това нещо.

— На вас не ви харесва вида на нищо — рече Бригадния генерал.

— Преди да си разменим мнения, нека слезем долу и го огледаме отблизо — предложи Лансинг.

Пътят дотам им отне доста време. Трябваше да вървят по пътеката, защото склонът беше стръмен и опасен за пряко спускане. Следвайки нейните извивки, те изминаха много по-голямо разстояние, отколкото беше разстоянието от върха на склона до дъното на котловината по права линия.