Белю Пушилката
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белю Пушилката». Краткое содержание книги:
— Не мога повече — рече той и в гласа му прозвучаха сълзи.
— И ние също не можем — отговори Кит, също готов да заплаче или да извърши убийство, толкова голямо бе изтощението му. — Но въпреки това ще продължим напред.
— Ще се върнем. Обърни лодката.
— Малчо, щом той не иска да гребе, вземи ти греблото — заповяда Кит.
— Дадено — отвърна Малчо. — Той може да кърти леда.
Но Спрег отказа да даде греблото; Стайн беше спрял да гребе и течението влачеше лодката назад.
— Обръщай, Пушилка! — разпореди се Спрег.
И Кит, който никога в живота не беше изругал жив човек, се изуми от самия себе си.
— Преди това ще те пратя аз тебе по дяволите — тросна се той. — Хващай греблото и карай!
В мигове на пълно изтощение хората забравят всичките ограничения, наложени им от цивилизацията, а сега беше настъпил такъв миг. Всеки от тях бе стигнал пределната точка. Спрег смъкна ръкавицата, издърпа револвера си и го насочи срещу кормчията. Това бе ново преживяване за Кит. Никой още не бе вдигал срещу него оръжие. И сега, за негова изненада, не виждаше в това нищо особено. То беше най-естественото нещо на света.
— Ако не махнете този револвер — каза той, — ще ви го взема и ще ви изпотроша ръцете с него.
— Ако не обърнеш лодката назад, ще те застрелям! — заплаши го Спрег.
Тогава се намеси Малчо. Той спря да кърти леда и се изправи зад Спрег.
— Хайде, стреляй! — каза той и размаха брадвичката. — Да знаеш как ме сърбят ръцете да ти строша главата. Хайде, започвай веселбата!
— Това е бунт — намеси се Стайн. — Ние ви плащаме, за да изпълнявате нарежданията ни.
Малчо се завъртя към него.
— Почакай, и твоят ред ще дойде, щом свърша със съдружника ти, дребен зурлест нехранимайко!
— Спрег — каза Кит, — давам ви тридесет секунди да приберете револвера и да хванете греблото.
Спрег се поколеба, истерично се изсмя, прибра револвера и преви гръб над греблото.
Още два часа те пълзяха педя по педя напред край покритите с пяна скали, докато и Кит вече започна да се бои, че наистина e сбъркал. И ето, точно когато сам той беше готов да обърне лодката назад, те се озоваха пред тесен проход от около двадесетина стъпки, който водеше към едно заливче, заградено от всички страни, където и най-свирепите пориви на вятъра едва набраздяваха водната повърхност. Това беше убежището, което бяха намерили лодките, пристигнали преди тяхната. Те спряха до полегатия бряг; двамата господари, капнали от умора, останаха да лежат в лодката, а Кит и Малчо опънаха палатката, накладоха огън и се заловиха да готвят.
— Малчо, какво значи „зурлест нехранимайко“? — попита Кит.
— Човек да не съм, ако зная — отговори другарят му, — но каквото и да е, той си е такъв.
Бурята, която беше започнала бързо да отслабва, на мръкваме съвсем утихна и времето се изясни и застудя. Чаша кафе, оставена настрана да поизстине и забравена, след няколко минути беше намерена покрита с един пръст лед. В осем часа, когато Спрег и Стайн, увити в одеялата, вече спяха съня на изнурението, Кит отиде да погледне лодката.
— Замръзва, Малчо — съобщи той, когато се върна. — Цялото заливче е вече покрито с ледена кора.
— Какво ще правиш?
— Има само една възможност. Разбира се, езерото се сковава най-напред. Поради бързото течение реката може да не замръзне още много дни. Утре по това време всяка лодка, заварена в езерото Льо Барж, ще остане тука до идущата година.
— Искаш да кажеш, че трябва да се измъкнем още тази вечер? Сега?
Кит кимна.
— Хайде, ставайте, сънльовци! — закрещя в отговор Малчо и започна да разхлабва въжетата на палатката.
Двамата господари се събудиха и заохкаха от болки в схванатите им мускули и от мъчението да бъдат изтръгнати от дълбокия сън на умората.
— Колко е часът? — попита Стайн.
— Осем и половина.
— Още е тъмно — възрази господарят.
Малчо издърпа няколко колчета и палатката започна да се отпуска.
— Сега не е утро — каза той — Сега е вечер. Хайде. Езерото замръзва. Трябва да стигнем на другия бряг.
Стайн седна. На лицето му бе изписано раздразнение и злоба.
— Нека си замръзва. Нямам никакво намерение да мърдам.
— Добре — съгласи се Малчо. — Ние тръгваме нататък с лодката.
— Вие сте наети…
— За да ви заведем в Доусън — прекъсна го Малчо… Ето на, това и правим, нали?
За да подсили въпроса си, той събори половината палатка на главите им.
Те си пробиха път през тънкия лед на малкото пристанище и излязоха в езерото, където водата, тежка и гладка като стъкло, замръзваше на греблата при всеки удар. Скоро тя заприлича на каша, която спираше движението на греблата и замръзваше във въздуха, както капеше от тях. След известно време повърхността се покри с коричка лед и лодката се движеше все по-бавно и по-бавно.