Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
За разлика от слугите, пъстрите гоблени по стените се набиваха в очите й, както и позлатените стойки на светилниците и висящите от тавана лампи. Тънки като хартия изделия от порцелан в червено, жълто, зелено и синьо стояха подредени във високите ниши редом с орнаменти от злато и сребро, от кост и кристал, камари и камари купи, вази, ковчежета и статуетки. Само най-красивите изделия наистина привличаха погледа й — каквото и да смятаха влагоземците, за нея красотата бе по-ценна от тежкото злато. А твърде много красота имаше тук. Нямаше да има нищо против да получи своята петина от това място.
Подразнена от себе си, тя се намръщи. Тази мисъл не бе особено почетна под покрив, който по своя воля ти е предложил заслон и вода. Вярно, без церемонии, но също и без кръвен данък, без стомана или принуда. И все пак по-добре, отколкото да мисли за едно малко момче, изгубило се някъде сред този потънал в развала град. Всеки град бе покварен — в това тя вече бе сигурна, след като бе видяла някаква част от четири такива човешки поселища поред — но Ебу Дар беше последният, където тя би оставила едно дете да обикаля на воля. Това, което не можеше да разбере, беше защо мислите за Олвер я спохождат непрекъснато, освен когато не ги потискаше. Той нямаше нищо общо с тох, който тя имаше към Елейн, а също и към Ранд ал-Тор. Копие на Шайдо бе поразило баща му, глад и мъки — майка му, но дори собственото й копие да бе поразило и двамата, момчето все пак беше дървоубиец, кайриенец. Защо трябваше толкова да се безпокои за едно момче от такава кръв? Защо? Тя се опита да се съсредоточи върху сплита, който трябваше да изтъче, но въпреки че го беше упражнявала под надзора на Елейн, докато не се научи да го постига дори насън, в мислите й все напираше образът на Олвер с широката му уста. Биргит се тревожеше за него дори повече от нея, но под гърдите на Биргит туптеше сърце особено меко за малки момчета. И особено за грозни.
Авиенда въздъхна и се отказа от опитите си да не обръща внимание на разговора на спътниците си, въпреки че раздразнението й изпука в тази нейна въздишка като нажежена мълния. Дори този разговор бе нещо по-добро, отколкото да се притеснява за един син на дървоубийци. Клетвопрестъпници. Презряна кръв, без която светът щеше да изглежда по-добре. Не беше нейна грижа и тревога. Изобщо. Във всички случаи Мат Каутон щеше да намери момчето. Той, изглежда, беше в състояние да намери всичко. И вслушването сякаш някак я успокои. А студените тръпки по кожата й спряха.
— Това изобщо не ми харесва! — мърмореше Нинив, продължавайки спора, започнал още в покоите им. — Лан, ти слушаш ли ме? — Несъгласието си го беше заявила най-малко двадесет пъти досега, но Нинив никога не се предаваше само защото е загубила спора. Ниска и тъмноока, тя крачеше свирепо, подритваше раздвоената си синя рокля, надигнала едната си ръка до дебелата си, дълга до кръста плитка, след което решително я дръпваше надолу, преди отново да я надигне. Нинив здраво държеше юздите на гнева и раздразнението си, когато с нея беше Лан. Или поне се стараеше. Това, че се бе венчала за него, я изпълваше с прекомерна гордост. Вталеното й извезано синьо сетре над ездитната рокля с жълти райета висеше разтворено и разкриваше твърде много гръд според влагоземските нрави, само за да може да изложи на показ тежкия му златен пръстен с печат, вързан на фина верижка на шията й. — Нямаш никакво право да обещаваш по този начин да се грижиш за мен, Лан Мандрагоран — продължи тя твърдо. — Не съм ти някаква си порцеланова статуетка!
А той крачеше до нея — мъж с прилични размери, стърчащ с повече от една глава и рамене над нея, и менящият цветовете си плащ на Стражник висеше на гърба му. Лицето му изглеждаше изсечено от камък, а погледът му претегляше заплахата у всеки подминаващ ги слуга, оглеждаше грижливо всяко кръстовище по коридорите и всяка ниша за скрити нападатели. Готовност се излъчваше от него, като от лъв, готов за смъртен скок. Авиенда беше отрасла в обкръжението на опасни мъже, но никой от тях не можеше да се сравни с Аан-аллейн. Ако самата смърт беше мъж, то смъртта щеше да е той.
— Ти си Айез Седай, а аз съм Стражник — отвърна й той с дълбок спокоен глас. — Да се грижа за теб е мой дълг. — Тонът му изведнъж се смекчи, в рязък контраст с ъгловатото му лице и мътните му, от нищо несмутими очи. — Освен това да се грижа за теб е копнежът на сърцето ми, Нинив. Всичко друго можеш да помолиш или поискаш от мен, но не и да те оставя да умреш, без да се опитам да те спася. В деня, в който ти умреш, ще умра и аз.
Последното не беше го казвал досега, не и в присъствието на Авиенда, и то порази Нинив като удар в корема; очите й едва не изхвръкнаха и устата й замърда беззвучно. Изглежда обаче се овладя бързо, както обикновено. Преструвайки се, че си оправя шапката със синьото перо, тъпа вещ, приличаща на странна птица, кацнала на главата й, тя го стрелна с поглед изпод широката периферия.