Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Глава 1
Да спазиш договора
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над могъщите планински ридове, на остров Тремалкинг се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
На изток през Тремалкинг задуха вятърът, където светлокожите люде на народа Амаяр оряха нивите си, правеха фино стъкло и порцелан и следваха мира на Водния път. Народът Амаяр не обръщаше внимание на света отвъд няколкото пръснати островчета на архипелага, понеже Водният път учеше, че този свят е само илюзия, огледално отражение на една вяра, но все пак някои се заглеждаха към вятъра, носещ прах и силен летен зной по време, когато трябваше да падат тежки зимни дъждове, и си спомняха за приказките, чути от Ата-ан Миере. Приказки за света отвъд и за пророчество някакво, което предстояло да се сбъдне. Някои поглеждаха към един хълм, на който от земята се издигаше масивна каменна ръка, държаща чиста кристална сфера, по-голяма от много къщи наведнъж. Народът на Амаяр си имаше свои пророчества и някои от тях говореха за ръката и сферата. И за края на илюзиите.
Вятърът продължи да духа напред през Морето на бурите, на изток под обгарящо слънце сред небе, останало без облаци, плющеше по гребените на огромни зелени вълни, биеше се с ветрове от юг и с ветрове от запад и завихряше надигащите се долу вълни. Все още ги нямаше бурите от разгара на зимата, макар че зимата трябваше вече наполовина да си е отишла, и ветровете и теченията, които кръстосващият океана народ използваше, за да обикаля покрай брега от Края на света до Майен и отвъд него, и обратно, си бяха като през лятото. На изток зави вятърът, над развълнувания океан, сред който се надигаха и плющяха с опашки огромни китове, рееха се летящи риби на изпънатите си перки, дълги повече от две крачки, на изток, а след това възви на север и на североизток, над малките флотилии рибарски лодки, влачещи мрежите си сред по-плитките морета. Някои от тези рибари стояха зяпнали и се взираха в огромната флота високи кораби, които яздеха устремно тежкия дъх на вятъра: едни биеха издутите талази с плоските си носове, други ги цепеха с тесни — и в знамената на тях — златен ястреб, стиснал в ноктите си мълния; множество развети знамена като поличба за идеща буря. На изток и север, и още нататък, и вятърът стигна просторния, изпълнен с кораби залив на Ебу Дар, където стотици кораби на Морския народ се полюшваха като в много други пристанища, чакайки словото на Корамуур, Избраника.
През залива задуха вятърът, подмятайки малки и големи кораби, през самия град, засиял в бяло под невъзмутимото слънце, над стени и опасани с цветни ивици куполи, улици и канали, гъмжащи с прословутото южняшко трудолюбие. Около блестящите куполи и по-тънките кули на Тарасинския палат се завихри вятърът, носейки вкус на сол и надигайки флага на Алтара — два златни леопарда на поле от червено и синьо, и знамената на Дома Мицобар, Меча и Котвата, зелено върху бяло. Не буря все още, но предвестник на буря.
Авиенда, която крачеше пред спътниците си по коридорите на палата, изведнъж усети, че настръхва. Познато усещане — усещане, че я следят. Бе го изпитала за последен път, когато все още беше венчана за копието. „Въображение — каза си тя. — Въображение и знание, че има врагове, срещу които не мога да се изправя!“ Не толкова отдавна същото това усещане за нещо, което лази по гърба ти, й бе подсказало, че някой се кани да я убие. Смъртта бе нищо, за да се бои от нея — всеки умираше, днес или по-късно — но тя не искаше да умре като впримчен заек. Тох имаше да срещне.
Покрай стените щъкаха слуги, навеждаха се в поклони и приклякаха в реверанси, и свеждаха очи, почти все едно че съзнаваха срама на живота, който живееха, но със сигурност не можеше точно те да са причината да й се иска да размърда раменете си. Беше се опитвала да се приучи да забелязва слугите, но дори сега, докато кожата на гърба й настръхваше, погледът й се плъзгаше покрай тях. Трябваше да е въображение и изопнати нерви. Днес, изглежда, беше ден на болно въображение и изопнати нерви.