Да се влюбиш в негодник
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: malory-anderson family saga #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да се влюбиш в негодник». Краткое содержание книги:
С помощта на Джереми и неговата братовчедка Реджина, Дани се превръща в истинска дама. Независимо от силните и непознати за нея чувства, които Джереми разгаря в душата й, тя отказва да бъде нещо повече от негова помощница, защото знае, че той не харесва брака. Променена, подобно на Пепеляшка, тя се представя за новата любима на Джереми, за да му помогне да избегне назряващ скандал. Обаче някои високопоставени особи започват да твърдят, че Дани им изглежда особено позната. Всички се питат коя всъщност е Дани и това поставя под риск не само шанса й да завладее сърцето на Джереми, но и собствения й живот.
Глава 6
Изглеждаше, че ще им отнеме доста повече време да се върнат в града, отколкото им бе трябвало, за да стигнат до къщата на Хедингс. Дани нямаше часовник, но не би се изненадала, ако скоро слънцето се покажеше. Беше изморена, наистина изтощена, от толкова емоции, които не бе свикнала да изпитва. Освен това започваше да огладнява. А имаше да се справя с още много неща, когато най-накрая се прибере.
Всъщност, тя се надяваше, че Дагър все още ще спи, така че и тя самата да може да поспи малко. Би било доста по-лесно да предложи обяснения или лъжи, в това число, с бистър ум, който не е размътен от преумора.
Пърси отново дремеше, умен човек. На Дани й се искаше да можеше да направи същото, но с лорд Малори, напълно буден насреща й, не смееше. Не защото си мислеше, че той би й направил нещо докато спи. Просто трябваше да е будна и да се оглежда за възможност да избяга, веднага щом съзре някое познато място.
Не се съмняваше, че ще я пуснат да си върви сега, след като беше направила всичко, което искаха, но се съмняваше, че ще я върнат там, където я бяха намерили. Защо биха се отклонявали от пътя си, при все че беше толкова късно? А ако я оставеха в техния край на града, това би означавало, че ще е безнадеждно изгубена и ще загуби още часове, опитвайки се да намери пътя към дома. Можеше и да е израснала в Лондон, но той беше голям град и тя познаваше само малка част от него.
Усети мига, в който очите му се спряха върху нея. Беглият поглед, който му отправи, го потвърди. Той имаше нещо на ум. Гледаше я прекалено замислено.
— Впрочем, къде си оставил обувките си?
Въпросът я изненада. Със сигурност не беше очаквала да чуе точно това, имайки предвид замисленото му, начумерено изражение. И всъщност, тя бе изненадана, че не го бе споменал по-рано, след като я беше накарал да си проправя път през гората по чорапи. Освен това беше завързал глезените й по-рано. Трябва да е бил сляп, за да не забележи, че не носи нормални обувки.
— Т’ва са моите обувки — отговори тя и повдигна единия си крак, така че той да може да види меката подметка от кожа върху долната част на вълнените й чорапи.
— Находчиво.
Тя се изчерви леко, но само защото беше горда от импровизираните си обувки. Беше си ги направила собственоръчно. Имаше и нормален чифт обувки, тъй като ако се разхождаше насам-натам, както изглеждаше, по чорапи, това би породило доста коментари през деня. Тези тя носеше само когато работи.
— Нещо против да погледна по-отблизо? — попита той.
Тя бързо напъха краката си под седалката, толкова далеч от него, колкото можеше, и го погледна непреклонно. Той само сви рамене.
После я изуми, като добави:
— По-умен си, отколкото бих предположил. Биваше си я историята, която измисли по-рано, съвсем спонтанно. Лорд Кериуей? — Веднага след като каза това, той се подсмихна.
Дани сви рамене.
— Свърши работа.
— Предполагам — съгласи се той, но любопитството му още беше очевидно. — Често ли те хващат и ти се налага да се измъкваш с приказки?
— Не. Никога не са мъ залавяли, нито веднъж — до тази вечер. Два пъти за една нощ и то все зарад’ теб.
Той се прокашля леко. Но за да избегне подхвърлянето на вината за пореден път, вместо това изложи въпроса, който наистина го вълнуваше.
Потупа колието и гривната на седалката до себе си, които бяха обсъдили по-рано и каза:
— Бих искал да върна тези две бижута на законните им собственици, анонимно, разбира се. — Прочисти гърлото си и с явно неудобство добави. — Би ли имал нещо против, млади момко?
— Бих ли имал против к’во?
— Тъй като тази купчина е твоя.
Тя изсумтя. Вече беше решила, че не иска никаква част от скъпоценностите. Мисълта как бива заловена и увисва на въжето още я караше да потръпва. А фактът, че бижутата са крадени два пъти, правеше риска още по-голям и тя му го каза.
— Едно е да съ отървеш от подобни вещи, когат’ са крадени, просто трябва да си бърз. Но да съ опитваш да продадеш скъпоценности, когат’ са откраднати за втори път, е все едно да си просиш залавянето. Някои от тези неща, ако не и всичките, вече се търсят. По-скоро бих ги изхвърлил през прозореца, отколкото да ги пипна отново.
Той поклати глава.
— Това не е честно. Обещах ти състояние.
— Преживей го, приятел. Ако искам нещо от теб, шъ разбереш.
О, Боже, погледът му отново стана чувствен, сгорещявайки мислите й, карайки вътрешностите й да се преобърнат. Ако кажеше още нещо в този момент, то щеше да е пълна безсмислица. Как можеше той да направи това само с поглед? И какво беше казала тя, за да промени изражението му така? Споменаването на „искам“? Това би означавало, че той знае, че тя е жена, но той не би могъл да знае. Никой не знаеше. И не би могъл да предположи. Тя дори не помнеше как да се държи като жена, беше играла ролята на момче толкова дълго и досега никой не се беше усъмнил.