Чародей

Често бе проклинала собствената си мекушавост. Бе неспособна дълго време да се ядосва на хора, които демонстрираха и най-малкото съжаление за собствените си грешки. Тази черта очевидно бе наследила от майка си, като се има предвид, че горката бе простила на баща й, дето ги бе изоставил в замъка Кависбрук. Миракъл обаче нямаше намерение да прости на негова милост, независимо че бе показал такава загриженост за Джони сутринта в зимната градина. Независимо че й бе говорил с много по-кротък и спокоен тон. Независимо че сивите му очи, толкова студени и непроницаеми преди, сега й приличаха на тлееща жар. Независимо че ръцете му вече не бяха студени…

Тя не можеше да бъде сигурна. Той само за миг я бе докоснал, първо вечерта на прага (тогава ръцете му определено бяха студени), после когато й бе взел шишенцето с надеждата да свести припадналия си прислужник.

Как се осмелява да я кара да се чувства виновна, че е уплашила този наивник? Отчупи коричка от стария хляб и я изхвърли през прозореца на гълъбите, които бяха кацнали на перваза и я наблюдаваха с малките си черни очички.

— Просто казвах истината — каза тя на глас на птиците, после извади и меката средина и им я хвърли.

После взе един черпак, пъхна го в къкрещата супа от ряпа, моркови и грах, сипа малко в издълбания хляб, а отгоре сложи сирене. Сложи всичко това в каменната фурна, където топлината от съседното огнище разтопи сиренето и го направи на златистокафяво капаче.

Накрая зави хляба в топла кърпа, сложи го в кошницата и с бърза крачка напусна замъка, като си тананикаше тихичко и полагаше огромни усилия да не си мисли за херцог… как ли му беше името… Солтърдън. Някакъв си Хоторн!

Косата й била прекалено къдрава и прекалено дълга. Трябвало да се научи да я прибира, защото в противен случай лондонските висши среди щели да я презират.

Тя го бе уведомила, че няма намерение да се преселва нито в Лондон, нито в някой град в близост до него.

Той дори се бе оплакал, че храната била прекалено оскъдна, че домът й бил прекалено студен, а мебелите — неудобни и ужасяващо демоде. Дрехите й били по-лоши и от на скитница.

Именно това я бе разплакало. Предишната вечер бе ушила роклята си. Пръстите й още я боляха от огромните усилия да прокарва тъпата игла.

— Миракъл! — тя долови неговия глас някъде зад себе си.

По дяволите! Миракъл ускори крачка, после кривна по една пътечка, която водеше право към фара. Не обичаше да минава по този път. Стръмната и тясна пътечка беше много опасна. Използваше я само когато много бързаше.

— Миракъл! — повтори херцогът.

— Не си спомням да съм ти давала позволение да използваш първото ми име — каза му тя, когато той се приближи зад нея. — Или може би обноските нямат значение, когато херцозите се обръщат към нискостоящите си.

Той вече я настигаше — лесно му беше да го направи с дългите си крака, обути във високи ботуши. Беше си съблякъл палтото. Тънката риза и коприненият елек изглеждаха ослепително бели на фона на почернялото му от слънцето лице.