Женитби! Каква неотменна традиция! Каква помпозност! Какво събитие! Каква ужасна скука.
Овдовялата херцогиня Солтърдън наблюдаваше трескавите приготовления на стотината прислужници, които подреждаха около масите за банкета плюшените столове. Саксиите с цъфнали цветя вече ограждаха покритата с червен килим пътека, която водеше към мраморния фонтан с конете. Той сега беше пресушен, но скоро от него щеше да рукне шампанско — предостатъчно, за да напие петстотинте гости, които беше поканила.
Херцогинята въздъхна, обърна се към огромния салон и зорко се огледа. До ушите й достигнаха приглушените гласове на внуците й от съседния апартамент. Засега й се струваше, че звучат дружелюбно — като на братя. Трей — най-големият й внук и следователно наследник на херцогството след отдавнашната трагична смърт на баща им — щеше да предложи на Клейтън — по-младия брат — нещо за пиене, малко енфие и една-две шеги, преди да заговорят делово. Представяше си ги — нейните любими деца, които обожаваше от мига, в който за пръв път си бяха поели дъх, само на минути един след друг, преди тридесет години.
Кой би могъл да се досети в този искрящ пролетен ден, че майка им ще роди еднояйчни близнаци?
— Хвала на бога, че ни дари с две прекрасни момченца! — беше възкликнал херцогът (син на херцогинята), а после здраво ги беше разглезил.
Кой би могъл да си представи, че тези две прекрасни момченца с ангелски лица, искрящи сиви очи и усмивки, които можеха и желязо да разтопят, щяха да се превърнат в такива нехранимайковци!
Кой би могъл да си помисли, че тя — херцогиня Солтърдън, на шестдесет години вече с нетърпение очакваща да се оттегли в провинцията или да почива в мир (ако бог реши, че й е време да си върви) — изведнъж ще се окаже натоварена със задачата да отгледа „арогантните зверчета,“ както ги наричаха многобройните им детегледачки и гувернантки през бурните години на юношеството, след преждевременната смърт на техните родители.
Херцогинята подсмъркна и поднесе парфюмираната кърпичка с монограм към носа си, леко килна глава назад и по-внимателно се заслуша в приглушения разговор през стената, а после вдигна вежди въпросително. Внезапно беше настъпила дълбока тишина. Значи всеки момент, помисли си тя и се приближи до един прозорец, за да вижда по-добре какво става в оранжерията, която приличаше на миниатюрна готическа катедрала с масивни колони и изящни витрини.
Гостите бяха започнали да пристигат още преди часове — жените със сатенени рокли с висока талия и големи деколтета, а мъжете с бели чорапи и чаши пунш в ръка, несъмнено очакващи развръзката на тази работа. Херцогинята, която вече беше осемдесетгодишна и беше прекарала целия си живот под аристократичния и надут поглед на собственото си семейство и връстници, знаеше много добре какво обсъждаше заинтригуваната групичка.
Булката не била от потекло — нямала родословие, а това, ако трябва да се вярва на слуховете, я превръщало в безименна, а не само в безпарична невеста.
Бъдещата булка обаче беше много красива — това никой не можеше да отрече. Нека си подрънкват бижутата, нека си развяват портфейлите — и с всичките си пари не можеха да купят красотата и добротата й. Момичето, с неземната си външност и изключителна способност да гледа на света без злоба, можеше да разтопи и най-закоравелите сърца и най-тесногръдите виждания. Херцогиня Солтърдън, добре известна с непоколебимостта си, можеше да го гарантира, а като се има предвид възрастта й, човек би си помислил, че е научила всичко, което трябва да се знае за живота и хората, за любовта, смъртта, гнева и предателството. И макар да я смятаха за корава и студена, с неогъваем като мачта гръбнак, през последните няколко седмици тя се беше научила да отстъпва, дори да плаче.
Дали не се превръщаше в сантиментална и изкуфяла старица? Как иначе би предприела такава стъпка?! Може би от възрастта? Та тя загърбваше логиката! Желязната й воля омекваше като желе! Студенината й се разливаше в топла локва задоволство! Може би беше типично за бабите?
