Да избереш себе си
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Да избереш себе си». Краткое содержание книги:
„Да избереш себе си“ е от последните му, неотпечатани произведения, в което темата за опита на човека да остане човек, когато телесните трансформации са го превърнали в нещо друго, доближава Дилов до най-модерните търсения на кибер-пънка. В същото време той остава верен на себе си: ироничната дистанция, с която води напрегнатия сюжет, се редува с еротика, философия и чувство за хумор.
Любопитство? Не е ли то най-великото свойство на висшия организъм? Тогава значи и той е висш организъм, щом го изпитва. Но какъв ще да е този висш организъм, способен да вижда по този начин света, а не виждащ и не усещащ себе си? На Земята няма такъв организъм…
На Земята? Назова мястото, сякаш го познаваше, а не знаеше къде е то. Какво е то, къде е — забълбука в него любопитството и заиздига своите въпроси като мехури, пробиващи повърхността на блато. И той се спотаи в очакване онова гигантско същество, което бе започнало да надига гръб от някаква глъбина, да изплува като огромен и всеобхватен отговор, да му каже къде се намира и какво представлява той.
7.
— Защо мълчиш? — цамбурнаха в блатото, над което се пукаха мехурите на неговото любопитство, предишните грубовати и бодливи с безпокойството си думи-изстрели или думи-камъни. Донесоха ги вълните на вече познатия му глас. — Как възприемаш нещата с електронните сетива?
— Отстояние метър и шейсет и четири, температура трийсет и седем и една десета от градуса по Целзий — отвърна непознатият край него с една отличаваща се от всички звуци из пространството мелодичност. — Силно сгъстяване на биотокове на мястото, откъдето иде гласът ти. Какво си ти?
Сгъстяването от биотокове избълва нов порой от звуци, слепващи се в думи:
— Не бързай! Имаш ли вече картина за това кой си, какво представляваш, какво си представлявал преди. Това е по-важно.
Опита да се взре в себе си, за да види нещо, но сред неспирното движение на хаоса долови единствено очакването да изплува най-сетне онова, което все не се допоказваше. Някъде от него или край него бликнаха думи, но не смогна да улови мястото, откъдето излязоха. Те питаха за някаква незнайна промяна:
— Бил ли съм нещо друго? Какво съм сега?
На екрана на невидимия монитор се появи ново сгъстяване на биотоковете, а заедно с него и отдалечеността му в цифри — три метра и двайсет и седем сантиметра. Откъде обаче, от него ли е тази отдалеченост? И защо реши, че е отдалеченост? Кое в него го реши?
Друга звукова вълна бликна от това сгъстяване и той като че ли я усети като успокояващо погалване:
— Нека и ние не бързаме, професоре! Трябва му време.
Не успя да запита какво е това, което му трябвало, защото първото сгъстяване на биотокове отново избълва порой от резки звуци:
— Дан, изключвам електронните ти сетива. Оставаш на нормално човешко зрение. Веднага кажи как ни възприемаш!
Любопитството в него очакваше да чуе онова, което наричаха превключване, а нищо не чу. Просто изведнъж и безшумно се самоотнесоха нанякъде всички вихри, заглъхна цялата тая буря от звуци, температури и вълнови лъчения и той разбра, че не е част от тях. А любопитството и очакването се намериха изведнъж другаде. Около тях се простираше огромна зала-лаборатория, залята от светлина, а сред тази светлина и сякаш смразени от нея лежеха безброй уреди и апарати. Петима бяха съществата в зелени престилки и плоски зелени шапки на главите, които той назова за себе си „хора“, а още не знаеше какво значи думата.
— Дан, казвай…
— Виктор Аройо…
— Позна ли ме? Браво!
— Кой си ти, Виктор Аройо, какво си?
— Нека оставим философските въпроси за после, а! Дан, още ли не се разбужда паметта ти?
— Дан? Какво е Дан? Даннн…
Гласът край него го запроизнася сякаш очакваше да види и съдържанието му сред мелодичния ударен звън. Вместо това лъскавостоманените, черни, сиви, бели или стъклено-прозрачни апарати, с които бе препълнена залата, се занадвикваха от всички посоки към него, съобщавайки му имената си. Да, тук всяко нещо си имаше име и хората знаят това име, знае го изведнъж и той, не като в света преди малко. Нима той е Дан и е част от хората?
Вслуша се в гласа, който запита вместо него, но не долови друго, освен пълно равнодушие към очаквания отговор. А очакването му си беше очакване — свито от болката на неразбирането.