Да избереш себе си
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Да избереш себе си». Краткое содержание книги:
„Да избереш себе си“ е от последните му, неотпечатани произведения, в което темата за опита на човека да остане човек, когато телесните трансформации са го превърнали в нещо друго, доближава Дилов до най-модерните търсения на кибер-пънка. В същото време той остава верен на себе си: ироничната дистанция, с която води напрегнатия сюжет, се редува с еротика, философия и чувство за хумор.
Нямаше обаче бунт в него, нямаше и негодувание. Не долавяше друго, освен никнещо като трева между нощни камъни упование, че ужасът все някога ще свърши. Нали нищо на този свят не оставаше без край, а и смъртта не бе сред най-нежеланите понякога завършеци! Само нещичко да му подскажеше дотогава къде се намира и защо се е започнало! Но мракът беше и в него самия като черна дупка, поглъщаща всичко, освен болката. А безкрайните спазми, по-скоро влудяващи, отколкото убиващи, дето го разтърсваха, не му позволяваха да се усеща дори като плът с осезаеми размери в пространство с граници. Те сякаш бълбукаха и клокочеха в нещо безкрайно и аморфно, готвещо се да избухне.
Нима така се е усещала Вселената преди Големия взрив, когато е била точка без размери, но с невъобразима плътност, или е била презаредена с вещество „черна дупка“? Но какво ще да е предизвикало избухването й, след като не е имало нищо друго освен нея? Или са я обстрелвали частиците-куршуми на друга вселена, докато са я взривили, за да се роди това, за което Витгенщайн с остроумието на великата приблизителност е казал, че Вселената е всичко онова, за което става дума?
Ха! Нима все пак нещо в него бе си помислило в познатия му строй на мислене? Въпреки урагана и насред спазмите? Нима бе се оприличил — колкото и налудничаво да бе — на хипотетичната праточка, от която се е пръкнала Вселената? На една разкъсвана от нервни спазми Вселена? Следователно оставаше само да изчака взривяването си. И сред безброя на малките взривове на болката пулсиращо нарастваше желанието-любопитство да се взриви най-после, та да види така ли е страдала Вселената, преди да избухне, за да се роди за друг живот. Или това си е само поразмърдалото се и кой знае как под пороя на куршуми негово чувство за хумор?…
— Уредите полудяха — внезапно произнесе нечий и далечен, и близък в недоловимото пространство глас, пронизал с лъскавото спокойствие на меч ураганния хаос на взривовете и изстрелите. — Мисля, че му стига за днеска.
Друг глас, също така от незнайна посока, но отличително друг, въздъхна с питаща незаинтересованост:
— Какво ли му е сега?
Звукът се оказа последният куршум, потънал в сърцевината му, защото — да, сега го усещаше — той започна да се издува, да се разширява, да се отграничава в някакво по-голямо пространство. А нещото, което го издуваше, определено заприличваше на нарастващ гняв, сляпо търсещ в пространството извън него онзи глас, запитал така безчувствено какво ли му е. Сякаш ей така от празно любопитство, се питаше какво ли е било на Вселената, когато е наближило да се пръсне! Та нали питаше за жив човек и този човек, събрал всичката болка на Вселената, беше той! Да, той беше, макар и да не помнеше кой е. Важното е че вече можеше да каже: бил е човек и сега е човек! Човек като вселена! А някакъв глупак се питаше какво ли му е! Той не е ли човек, та се пита с такова безподобно овчедушие?
Не можеше ли поне да му го каже?
Гневът му се разпокъса, заразпада се на отделни топчета, всяко от които отлиташе нанякъде, в следващия миг изригваше в далечината и се превръщаше в дума.
— Говедо! Ела на мойто място и ще разбереш какво ми е!
Чу всяка дума-взрив поотделно, а в пространството около него не отекна нищо. Тишината сякаш погълна и смисъла на думите. Куршумите продължиха да го улучват, но вече напълно беззвучно, сякаш задавени от собствената си ярост. И в тази всепоглъщаща тишина след неопределимо време някой произнесе с предишното възмутително равнодушие:
— Май че каза нещо. Вижте записа! На говор прилича.
И пак тая непроницаемо черна тишина, и пак някакъв глас, вече набъбващ от напрежение, който потъваше в нея без никаква следа:
— Дан, включил съм говорния ти синтезатор. Ако ме чуваш, Дан, повтори, което каза!
Думата, звъннала в началото на поредицата от думи, приличаше на име. Той ли е Дан? Защо пък Дан? Навярно е съкращение от нещо. Дан! Звучи като експлозия… и се напъна да повтори онова, което нещо в него бе изрекло:
— Ела на моето място и ще разбереш какво ми е! Дан!
Добави го, за да го чуе, а то така закънтя изведнъж, както никоя бомбена експлозия не бе раздирала досега черната тишина. Всяка дума детонираше поотделно с непозната сила и в осезаемо външно пространство, откъдето и проникваше в него със звуковите си вълни. Заливаше онова безгранично на шир и в дълбочина нещо, което навярно беше той. Защото за пръв път, макар и смътно, усети, че лежи в някакво друго пространство.
Мракът внезапно и безразборно се нацепи от оглушителни гласове-експлозии: