Памет

Майлс освободи шофьора с махване на ръка и за момент постоя пред вратата под хладното есенно обедно слънце, за последен път изпитвайки колебания. У него възникна неприятната увереност, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.

„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакване да ме разобличат ex post facto3.“ Не. Такова нещо нямаше да направи. Щеше да предаде куба с редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете това нещо, да бъде трижди проклето) щеше да доложи устно и да каже на шефа цялата истина. Можеше да се оправдае с това, че е сметнал медицинския си проблем за прекалено сериозен, за да го документира дори шифровано. Все едно, че още тогава е смятал да стовари новините на главата на Илян и да му прехвърли отговорността за вземането на решение. Във всеки случай, Майлс не можеше физически да се добере до Бараяр по-бързо от сега.

Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа — „сушените горгони“, както ги кръсти някакъв шегаджия — щеше да пристигне охраната и да го разпита, вежливо, но изчерпателно. Майлс решително съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна с лакътя куфарчето към зелената си куртка и влезе.

Служителят на пропуска без коментари го подложи на обичайната проверка. Всичко вървеше както обикновено. Майлс остави шинела си — купен не от някакъв си магазин за стандартни униформи, а напротив, ушит по поръчка за неговата, да го кажем направо, нестандартна фигура — в гардероба. Това, че го пуснаха да отиде без придружител до иначе труднодостъпния кабинет на Илян, показваше степента на неговата, на Майлс, надежност. За да стигне до необходимия му етаж, трябваше да се качи с два различни асансьора и да слезе с трети.

Благополучно минавайки през последния скенер в коридора, Майлс завари вратата на външния офис отворена. Секретарят на Илян седеше на бюрото си и разговаряше с генерал Лукас Хароче, началник на вътрешния отдел. Неизвестно защо тази длъжност винаги предизвикваше у Майлс асоциации с жиголо, специализирало се по скучаещи жени, но на практика това беше една от най-неприятните и неблагодарни служби в ИмпСи. В този ресор влизаше проследяване на потенциални държавни изменници и антиправителствените групи в самия Бараяр. Колегата на Хароче, генерал Алегре, се занимаваше със същото на непокорния завоюван Комар, и тази задача му отнемаше цялото време.

В редките случаи, в които не докладваше лично на Илян, Майлс обикновено се явяваше при началника на галактическия отдел (къде по-екзотично и с по-голям намек название, според Майлс). Но щабът на ГО се намираше на Комар, а този път го бяха повикали директно на Бараяр, без да се отбива на планетата, която охраняваше единствения бараярски скоков пункт. „Изглежда, работата е спешна.“ Може би даже толкова спешна, че да отклони нежеланото внимание на Илян от медицинския проблем на Майлс?