Памет

Но вместо това той откри, че тихо хихика, отпуснат в топлото кресло. Подтисна смеха си; интересно, дали най-накрая не бе загубил контрол над себе си?

„Тъкмо обратното.“

Хароче не беше чудотворец. Дори не бе цирков факир. Нито тогава, нито преди е имал власт да му даде или да му отнеме Нейсмит. Но Майлс и досега потръпваше при мисълта, че е оставало малко сам да се предаде в ръцете на генерала.

Нищо чудно, че се смееше. Той не оплакваше смърт. Той празнуваше бягство.

— Аз не съм мъртъв. Тук съм. — Той удивено докосна покритите си с белези гърди.

Чувстваше се непознат и самотен, но вече не се разпадаше на парчета. Не поемащият командването Лорд Воркосиган, не изгубеният Нейсмит, а целият той, едновременно и завинаги. „Не е ли малко тесничко тук, вътре?“

„Не особено.“

Хара Ксурик бе почти права. Продължавайки напред, ти не получаваш живота си отново. Ти получаваш друг живот. И изобщо не такъв, какъвто очакваш. Усмивката му стана още по-широка. В него започна да се събужда любопитство: какво ли ще се окаже бъдещето му?