Императори на илюзиите [Императоры иллюзий - bg]

Томи едва доловимо се поколеба:

— Да… добре.

— В моята група имаше девет войници. Падна ни се гимназия, в която държаха около петстотин ученици. От шест– до шестнайсетгодишни. Те прекараха три дни в спортната зала, спяха натъркаляни по пода, ядяха някакви гадости, пред единствената тоалетна постоянно имаше опашка и смрадта от нея се носеше из цялата зала. В първия ден, както ни казаха охранителите, те все още са пеели песни, училищни химнове… после престанали. Ние влязохме и аз съобщих, че ги пускат по домовете. Да излизат един по един, да се разписват в специалната книга и да помнят гнева на императора за цял живот. Те веднага живнаха и зашумяха. Аз стоях на двора с лазерник „Стария Боб“ — оттогава мразя този модел. Вечер, полумрак. Децата излизаха, а аз стрелях в гърба им. Нито шум, нито кръв… само косите на тила им димяха. Двама от нашите отмъкваха труповете зад ъгъла, на площадката. След половин минута — следващия. Сетне — третия… После помолих за смяна и момчетата, тези доскорошни фермери, които вярваха в дълга, но се държаха, сякаш бяха на собствената си екзекуция, се съгласиха неочаквано лесно. Повръщах пет минути в учителската стая, после се измих и отидох да мъкна телата. Знаеш ли какво видях? Тези двама малоумници, които носеха първото дете като спящия си син, изписваха върху бетона с телата думата „ГРЕЙ“. Цапардосах ги по веднъж, реших че от страх са се надрусали с наркотици. Това като че ли ми помогна. После отидох в залата, където имаше още шест от нашите. Не, те не биеха децата, не ги плашеха, не изнасилваха по-големите момичета. Просто те, мъчениците-доброволци, изведнъж се бяха изпълнили с весел ентусиазъм. „Момче, пусни момичето първо! Бъди кавалер!“ „Дребосъче, ти ще успееш ли да стигнеш сам до вкъщи? Сериозно? Е, върви…“ Всички бяха като упоени, всички. И червенокосият дебелак, който плачеше по пътя към училището и разправяше, че самият той, горкичкият студент, има две деца и съжалява, че се е съгласил; че от сутринта не е излизал от клозета — от нерви го било хванало разстройство. Всичките бяха пияни. От кръв, смърт, власт. А това, че властта им е над деца, ги подлудяваше още повече. Тогава разбрах — колкото по-беззащитна е жертвата, толкова по-сладко е това чувство. От техния пример го научих. Аз самият започнах да убивам още когато бях дребен сополанко…