Императори на илюзиите [Императоры иллюзий - bg]

Те се забавиха с излитането, но и алкарисианите изобщо не бързаха. Издигането на изтребителя им беше бавно и плавно — сякаш искаха да се полюбуват на мястото на най-страшната им битка и на най-съкрушителното им поражение.

Кей се качи до командната каюта почти на бегом. Томи управляваше кораба прецизно, като курсант-отличник на изпит по пилотиране. След като се вмъкна в помещението, Дач улови бързия поглед на юношата.

Хлапето се бе развълнувало.

— Продължавай полета! — Кей се настани в креслото си и плъзна пръсти по бойния пулт, изваждайки оръдейния кръг. Имаше резерв от мощност. Изтребителят беше под прицел — смешна цел за колапсарното оръжие. То не биваше да се използва близо до планети, но на кого му беше притрябвала тази планета?

— Какво искаш да направиш? — попита бързо Томи.

— Не знам.

Дач държеше дланта си върху бутона за стрелба, който вече се затопляше и след като разпозна капитана на кораба, смени цвета си от червен на жълт. Лек натиск — и автоматиката щеше да свърши останалото. Генераторите щяха да изкривят пространството и някъде във вътрешността на изтребителя гравитацията щеше да надхвърли допустимата граница. Пространството щеше да се затвори, всмуквайки в себе си корабчето на алкарисианите. Щяха да изминат секунди… най-много половин минута, докато пространството се изправи и изкуственият колапсар се разсее. Той дори нямаше да успее да достигне планетата и да всмуче достатъчно материя, за да стане пълноценна черна дупка.

— Има съобщение от тях — каза Томи.

— Прочети го.

— Ти си странен, Дач.

Кей гледаше изтребителя, която продължаваше да се бави.

— Пускат хипердвигателя. Да ги задържа ли? — попита Томи.

— Не е необходимо.

Избухване — изтребителят направи скок.

— Е, вървете по дяволите… или при Бога — прошепна Кей, отдръпвайки дланта си от пулта. — Махайте се.