Изповедник
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #11
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедник». Краткое содержание книги:
На крачка от бездната на непрогледния мрак, в който дебне всепроникващото зло, хората, които все още разполагат със свободата си, са безсилни да се преборят с надвисналата опасност. Ричард, разяждан от чувство за вина, че е допуснал всичко това да се случи, е принуден да носи сам непосилната тежест на грях, който не може да сподели дори с най-близките си. Дори с Калан, която е изгубил.
Заключителната част на едно забележително пътешествие в свят, където доброто и злото са във вечно противоборство. Пътешествие, което ни води из лабиринта на непримиримата и непокорна душа на Търсача на истината. Новият изгрев ще бъде посрещнат от един напълно променен свят.
Уникалният свят на един от най-силните гласове в съвременното фентъзи за пореден път ще ви спечели с драматични пътешествия, сладкодумно разказана история и емблематични герои.
Цялата тази мрежа от светлина и мрак висеше във въздуха.
Самата кутия на Орден стоеше в центъра на паяжината като тлъст черен паяк.
„Книгата на живота“ лежеше отворена наблизо.
— Ничи — успя с огромна трудност да произнесе Зед, — в името на Сътворението, какво си направила?
Когато стигна до масата, Ничи се обърна към него и го изгледа смущаващо продължително.
— Не съм направила нищо в името на Сътворението. Направих го в името на Ричард Рал.
Зед извърна поглед от ужасяващия предмет, заобиколен от огнените линии, и пак го спря върху нея. Беше му трудно да си поеме дъх.
— Какво си направила, Ничи?
— Единственото възможно нещо. Единственото належащо. Онова, което само аз можех да направя.
Двете страни на дарбата се сливаха в пламтяща мрежа, която държеше кутията на Орден. Гледката беше невероятна, Зед подбираше внимателно думите си.
— Да не искаш да кажеш, че ще направиш опит да вкараш кутията в играта?
Тя бавно поклати глава, при което сърцето му трепна. Сините й очи се впиха в него.
— Вече я вкарах в играта.
Зед сякаш усети как подът под краката му се разпада и той всеки миг очакваше да се сгромоляса в бездънна пропаст. За миг се зачуди дали всичко се случва в действителност. Цялата стая сякаш се завъртя. Краката му се разтрепериха. Кара го подхвана, за да го задържи.
— Ти откачи ли? — Той овладя треперенето, а в гласа му се надигна гняв.
— Зед… — Тя направи крачка към него. — Трябваше да го направя.
Той дори не успяваше да мигне.
— Трябваше да го направиш? Трябваше?
— Да. Трябваше. Това е единственият начин.
— Единственият начин за какво? Единственият начин да унищожиш света? Единственият начин да унищожиш самия живот?
— Не. Единственият начин, който да ни осигури възможност да оцелеем. Знаеш пред какво е изправен светът. Знаеш какво ще направи Императорският орден — какво са на път да направят. Светът е на ръба на унищожението. В най-добрия случай хиляди години мракобесие очакват човечеството. А в най-лошия то никога повече няма да види светлината на новия ден.
Знаеш, че наближаваме разклонения от пророчеството, обвити в пълен мрак. Натан ти каза, че те водят до бездна, отвъд която няма нищо. В момента стоим на ръба и се взираме в празното.
— А замисляла ли си се изобщо, че точно онова, което сега си направила, може да вкара човечеството и целия живот в бездната на унищожение?
— Сестра Улиция вече вкара кутиите на Орден в играта. Мислиш ли, че нея и нейните Сестри на мрака ги е грижа за живота? Тяхната цел е да освободят Пазителя на Подземния свят. Ако успеят, всичко живо е обречено. Знаеш какво представляват кутиите, знаеш каква е мощта им и какво ще стане, ако точно Улиция овладее силата на Орден.
— Но това не означава…
— Нямаме избор. — Погледът й не трепваше. — Трябваше да го направя.
— Знаеш ли изобщо как да призовеш Орден? Как да управляваш кутиите? Как да познаеш правилната кутия?
— Още не — призна тя.
— Ти дори нямаш другите две кутии!
— Имаме една година, за да се сдобием с тях — със спокойна решимост отвърна тя. — Една година от първия ден на зимата. Тоест от днес.
Зед вдигна ръце, обзет от ярост и чувство на безсилие.
— Дори и да можехме да ги открием, как си представяш да управляваш силата на Орден?
— Не аз — почти прошепна тя.
Зед вдигна глава, несигурен дали наистина е чул онова, което си мислеше, че чува. Подозрението му прерасна в дълбок ужас.
— Какво искаш да кажеш, как така няма да си ти? Току-що каза, че си вкарала кутиите в играта.
Ничи пристъпи към него. Внимателно сложи ръката си върху неговата.
— Когато отворих вратата, от мен беше поискано да посоча играча. Назовах името на Ричард. Вкарах в играта кутиите на Орден от името на Ричард.
Зед стоеше като ударен от гръм.
Идеше му да я убие.
Да я удуши. Да я разкъса на парчета.
— Посочила си Ричард!?
— Беше единственият възможен начин — кимна тя.
Зед прокара пръсти през вълнистата си, непокорна бяла коса, сякаш се опитваше да предпази главата си от пръсване.
— Единственият начин? Жено, ти да не си си изгубила ума?
— Зед, успокой се. Знам, че това е изненада за теб, но едва ли можеш да го наречеш моя прищявка. Обмислих го внимателно. Повярвай ми, обмислих го много внимателно. Ако искаме да оцелеем, ако тези, които ги е грижа за живота, искат да оцелеят, ако искаме да има някакъв шанс за живота и за бъдещето, то тогава това е единственият начин.