Чудовищна команда
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #31
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудовищна команда». Краткое содержание книги:
Поли Пъркс спешно трябваше да стане момче. Да отреже косата си и да носи панталони беше лесно. Да се научи да пърди и да се оригва открито, както и да усвои маймунската походка, й отне повече време…
Но вече е в армията и търси изгубения си брат. А има война. Винаги има война. И изведнъж, без подготовка, Поли и бойните й другари се оказват в центъра на военните действия, преследвани от врага. Единствената им утеха е най-хитрият сержант в армията и вампир, жадуващ за кафе. Е… и Тайната. И така, поели към сърцето на врага, те ще трябва да използват целия арсенал на…
Чудовищната команда.
— Какво? О! Просто поддържам острието — невинно додаде. — Извинявай, ако прекъснах потока на мисълта ти, ефрейтор. Продължавайте!
Животоспасяващият животински инстинкт заговори у Страпи. Той остави на мира треперещия Уозър и се обърна отново към Шафти:
— Да де, нападнахме Липц…
— Преди злобенците ли? — прекъсна го Маладикт.
— Ще ме изслушаш ли? — изнерви се Страпи. — Ние храбро нападнахме Липц, за да си присвоим онова, което е борогравска територия! И после вероломните ряпоядци си го заграбиха обратно…
В този момент Поли изключи за малко, тъй като вече не се откриваше непосредствена възможност да види Страпи обезглавен. Тя знаеше за Липц. Половината от старците, които идваха да пият с баща й, бяха участвали в атаката. Но никой не ги беше питал искат ли да нападат. Просто някой бе изкомандвал: „В атака!“
Проблемът беше река Нек. Тя се виеше през широката, богата, тинеста равнина като нишка изпусната връв, но понякога проливните дъждове или дори някое голямо паднало дърво я караха да заплющи като камшик, изхвърляйки речните меандри на километри от предишното легло. А реката беше междудържавна граница…
Тя изплува към реалността, в която кънтеше:
— … но този път всички са на тяхна страна, кучите му синове! И знаете ли защо? Зарад Анкх-Морпорк! Щото спряхме пощенските им фургони, които тъпчеха страната ни, и сринахме щракащите им кули, които са Поругание за Нуган. Анкх-Морпорк е безбожен град…
— Мислех, че има над триста храма? — обади се Маладикт.
Страпи впи в него поглед, изпълнен с такава неизказуема ярост, че за момент изгуби дар слово.
— Анкх-Морпорк е нечестив град — съвзе се той. — Отровен е, също като реката му. Вече почти не става за хора. Каква ли не паплач пуснаха в него — зомбита, върколаци, джуджета, вампири, тролове… — сети се за аудиторията си, запъна се и додаде: — … което в някои случаи може и да е добре, разбира се. Но това е един долен, развратен, беззаконен, претъпкан бардак, поради което принц Хайнрих толкова го обича! Той бе подведен и купен с евтини дрънкулки, защото така действат ония в Анкх-Морпорк. Те купуват хората, те стига сте ме прекъсвали! Какъв е смисълът да се мъча да ви набия нещо в кратуните, ако непрекъснато ще ми задавате въпроси?
— Само се чудех защо е толкова претъпкан, ефрейтор — каза Тонкър. — Щом е толкова лош, де.
— Защото са деградирало племе, редник! И са пратили тук свой полк да помага на Хайнрих да превземе нашата мила родина! Той се е отвърнал от правата вяра на Нуган и е приел анкх-морпоркската безбож… нечестивост. — Страпи изглеждаше доволен, че се справи с това, и продължи: — Второ, освен войници Анкх-Морпорк е изпратил Ваймс Касапина, най-злият човек от онзи отвратителен град. Тяхната едничка цел е да ни унищожат!
— Чух, че в Анкх-Морпорк са просто ядосани, че сме бутнали щракащите им кули — обади се Поли.
— Те бяха на наша суверенна територия!
— Но тя беше злобенска преди… — започна Поли.
Страпи яростно размаха пръст пред лицето й.
— Слушай, Пръц! Една страна не става велика като Борогравия, без да си създаде врагове! Което ме довежда до точка три, Пръц, дето си ми седнал тук и се мислиш за много умен. Големи умници сте всичките, виждам. Е, поумувайте над това: може би не харесвате всичко в родината си, а? Може и да не е идеалната земя, но си е наша! Може би мислите, че законите ни не са най-добрите, но са си наши! Планините може и да не са най-красивите или най-високите, но са си наши! Борим се за онова, което си е наше, войници! — Страпи тупна с длан гърдите си:
Те се включиха в различни тоналности. Това бе дълг. Дори само да отваряш и да затваряш уста, си длъжен. Дори само да мънкаш „на, на, на“, си длъжен. Поли, която бе от онези, които в такива моменти тайно се озъртат, установи, че Шафти приглася дума по дума, а Страпи в действителност се бе просълзил. Уозър изобщо не пееше. Той се молеше. Добър номер, каза една от по-предателските мисли в съзнанието й.
За всеобщо удивление Страпи довърши — сам — целия втори куплет, който никой никога не помнеше и после ги изгледа със самодоволна усмивка от типа по-патриот-съм-от-тебе.
После се опитаха да поспят, но двете одеяла не осигуряваха кой знае какъв комфорт. Известно време лежаха в мълчание. Джакръм и Страпи имаха отделни палатки, но всички инстинктивно знаеха, че ефрейторът ще се промъква и ще подслушва наоколо.