Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— И аз.
Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.
— Не мога да се меся в Божествените планове — изграчи той.
Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.
— А в дяволските козни?
— Моля?
— Ами би трябвало да са дяволски, като са козни, нали така? Това, дето го правим ние. Моята страна.
— Ах, но всичко това е част от цялостния Божествен план — заяви Азирафел. — Твоята страна не може да предприеме нищо, без то да е част от неизразимо великия Божествен план — добави той с леко самодоволство.
— Ще ти се!
— Не, това е… — Азирафел нервно щракна с пръсти. — Онова бе… Как му викаше ти с твоите цветисти идиоми? Правда без дрехи.
— Голата истина.
— Да. Точно така.
— Е… щом си убеден… — рече Кроули.
— Нямам никакви съмнения.
Кроули погледна лукаво.
— Тогава не можеш да бъдеш сигурен — поправи ме, ако греша, — не можеш да бъдеш сигурен, че осуетяването на Божествения план също не е част от него. Искам да кажа, предполага се, че ти трябва да осуетяваш хитрините на Лукавия на всяка крачка, нали така?
Азирафел се поколеба.
— Ами да, така си е.
— Щом видиш хитрина, и я осуетяваш. Прав ли съм?
— Най-общо казано, най-общо казано. Всъщност насърчавам хората да я осуетят по същество. Поради неизразимото величие, нали разбираш.
— Точно така. Точно така. Значи на тебе ти остава само да осуетяваш. Защото, ако изобщо знам нещо — натърти Кроули, — то е, че раждането е само началото. Възпитанието — това е важното. Влиянията. Инак детето никога няма да се научи да използва силите си. — Той се поколеба. — Или поне няма непременно да ги използва, както е замислено.
— Без съмнение нашата страна не би имала нищо против да ти преча — рече замислено Азирафел. — Нищо, ама нищичко няма да имат против.
— Точно така. Едно такова перо ще краси крилете ти — и Кроули се усмихна насърчително на ангела.
— Какво ще стане обаче с детето, ако не получи сатанинско възпитание? — попита Азирафел.
— Вероятно нищо. Така и никога няма да разбере.
— Но генетиката…
— Я не ми приказвай за генетика. Тя пък каква връзка има? — попита Кроули. — Я виж Сатаната. Създаден ангел, пък като пораснал, станал Великият противник. Хей, ако ще продължаваш да ми дрънкаш за генетика, можеш спокойно да твърдиш, че като порасне, хлапето ще стане ангел. В края на краищата баща му навремето наистина е бил голяма клечка в Рая. Да твърдиш, че като порасне, ще стане демон само защото татко му е станал такъв, е все едно да разправяш, че мишка с клъцната опашка ще народи безопашати мишки. Не. Възпитанието — то е всичко. От мене да го знаеш.
— А без сатанински влияния, на които да се противостои…
— Е, в най-лошия случай Адът ще трябва пак да започне отначало. И Земята печели още поне единайсет години. Това все би трябвало да струва нещо, нали така?
Азирафел пак придоби замислен вид.
— Значи ти твърдиш, че детето само по себе си не е зло? — изрече той бавно.
— Потенциално зло е. Потенциално добро — също, предполагам. Просто един огромен мощен потенциал, който чака да бъде оформен — Кроули сви рамене. — Както и да е, какво толкова сме се разприказвали за добро и зло7 Това са просто имената на страните. Ние с тебе го знаем.
— Предполагам, че си струва да се опита — рече ангелът. Кроули кимна насърчително.
— Разбрахме ли се? — протегна демонът ръка. Ангелът я стисна предпазливо.
— Със сигурност ще е по-интересно от светците — рече той.
— В последна сметка ще е за доброто на самото дете — рече Кроули. — Ние ще сме кръстници, един вид. Ще се грижим за религиозното му възпитание, тъй да се каже.
Азирафел се ухили.
— Абе знаеш ли, никога не ми беше минавало през ум — рече той. — Кръстници. Проклет да съм.
— То това последното не е чак толкова зле — рече му Кроули. — Като му свикнеш.
Знаеха я като Скарлет. По онова време продаваше оръжие, макар че тая работа вече започваше да си губи тръпката. Никога не се задържаше на една и съща работа твърде дълго. Три-четиристотин години най-много. Човек не бива да зацикля в рутина.
Косата й беше с истински медночервен цвят — не рижав, не и кестеняв, а тъмен, лъскав меден цвят. Падаше до кръста й на плитки, за които мъжете човек убиват — и наистина често го бяха правили. Очите й бяха стряскащо оранжеви. Изглеждаше на двайсет и пет години и винаги бе изглеждала на толкова.
Караше прашен, керемиден на цвят камион, тъпкан с всевъзможни оръжия, и притежаваше почти небивало умение да ги прекарва през всички граници на света. Сега се беше запътила към една малка западноафриканска държавица, в която кипеше малка гражданска войничка, и ако извадеше късмет, нейната доставка щеше да превърне войничката в голяма гражданска война. За беда камионът се беше строшил и повредата надхвърляше дори и нейните способности да поправя.