Инсп. КЛУЗО
Ужасът не парализира война за дълго. Всъщност изобщо не го парализира! Щом направи откритието, той предприе съответни мерки. Странно, но те се заключаваха в това да се облегне назад в седлото си и трескаво да затършува в една от торбите, прикрепени отстрани — положение, най-малкото рисковано.
Очевидно не само аз бях забелязал нестабилността в позата му. Аахз скочи напред с крясък, като заразмахва ръце пред муцуната на животното. Бидейки разумна твар, еднорогът се изправи върху задните си крака, после хукна и изтърси пришълеца на главата му.
— О, богове мои! — изрева оня, опитвайки се да се освободи от неугледната купчина оръжия и доспехи. — Убивал съм хора даже за по-малко!
Реших, че ако искам да избягна заплахата му, трябва лично да се включа в цялата работа. Посегнах с ума си, докопах голям колкото юмрук камък и го запокитих към незащитената му от шлема вежда. Мъжът се строполи като биче под брадвата на касапин.
Затаили дъх, няколко дълги мига двамата оглеждахме падналия войн.
— „Отпусни се, Скийв! Тая е лесна, Скийв! Вярвай ми, Скийв!“ Абе, Аахз, когато оплетеш конците, то е здравата, нали?
— Трай, момче!
И той пак започна да ровичка из кесията си.
— Не ща да трая, искам да знам какво стана с глупакоустойчивата магия, на която ме научи.
— Аз самият се занимавах с подобен въпрос — извади отново огледалцето и се взря в него. — Слушай, младок, провери аурата му и си отваряй очите за нещо необичайно.
— „Трай, момче! Провери му аурата, младок!“ Да не смяташ, че съм ти някакъв… Хей!
— Какво има?
— Ами… неговата аура! Цялата е червеникаво-жълта, ако се изключи една синя кръпка на гърдите му.
— Така си и мислех! — с бърз скок Аахз прехвърча през поляната и като хищен звяр клекна до падналия мъж. — Виж това!
На ремъче около врата на война забелязах груб сребърен амулет, изобразяващ саламандър с едно око в центъра на челото.
— Какво е туй, друже?
— Не съм сигурен, но ми хрумна интересна идея. Сега ми помогни да се оправим. Искам да премахнеш магията за преобразяване на чертите.
Вдигнах вежди.
— Каква магия?
— Хайде, момче, събуди се! Същата, която промени лицето ми.
— Точно това имам предвид. За какво говориш?
— Виж, Скийв, недей да ми оригиналничиш. Просто го направи! Той скоро ще се свести.
Затворих с въздишка очите си и се заех с наглед безсмислената задача. Този път беше по-лесно да си представя физиономията на Гаркин, сетне да отстраня ненужните черти, докато пред мисловния ми взор не се появи злобарски ухиленото лице на люспестия. Тогава отворих клепачи и прецених стореното. Изглеждаше си досущ като зелен демон. Страхотно!
— И сега какво? — запитах.
Сякаш в отговор войнът изстена и седна. Тръсна глава, като че ли да я проясни; взря се в нас. Погледът му попадна право върху Аахз, при което човекът примигна, облещи се пак и посегна за меча си, колкото да открие, че го няма. Кинжалът и бойната му секира също бяха изчезнали. Очевидно докато аз премахвах магията, моят спътник не бе стоял с празни ръце.
Пръв подзе Аахз:
— Успокой се, страннико. Нещата не са такива, каквито изглеждат.
Мъжът скочи на крака и застана в нападателна поза със стиснати юмруци.
— Пази се, демоне! — напевно и глухо проточи той. — На мен не ми липсват защити.
— О, тъй ли? Я изброй поне три. Но, както ти казах, не се вълнувай. Преди всичко аз не съм демон.
— Знай, изчадие, че този амулет ми дава възможност да прозирам през всякакви магии и да те виждам такъв, какъвто си всъщност.
Значи туй било! Увереността в собствените ми способности се възвърна стремглаво.
— Приятелю, може и да не ми повярваш, обаче видът на тоя талисман ме изпълва с радост, защото той ще подкрепи онова, което възнамерявам да ти кажа.
— Не си прахосвай лъжите с мен. Твоята маска е смъкната! Ти си демон!
— Правилно, господине. Все пак би ли ми направил една услуга? — без да припира, Аахз седна с кръстосани крака на земята. — Можеш ли за момент да свалиш амулета?
