Я. АРАФАТ
Само няколко дни след пристигането на кралица Бучиниша дворецът на Посилтум придоби щастливата отморяваща атмосфера на бойно поле в нощта преди битката. Свитата от Затънтия и тълпата други представители бяха разквартирувани в дворцовите покои като „кралски гости“, което — ща, не ща — ми отвори война на два фронта.
Бучиниша не представляваше непосредствен проблем, по-скоро приличаше на бомба със закъснител. При категоричната заповед да не й се пречкам не ми се налагаше да се занимавам много с нея и дори генерал Злабрадва призна, че ако тя възнамерява да се опита да ме убие, това няма да бъде преди сватбата, когато вече официално ще стане владетелка на Посилтум. Само че колкото по-застрашително наближаваше сватбеният ден, толкова по-ясно осъзнавах, че ще трябва да се разправя с тази жена.
Представителите на Сгандия обаче си бяха съвсем непосредствен проблем. Временно ги бях заглавичкал, като им заявих, че дворцовият магьосник в момента не е тук, но съм пратил да го търсят, и в знак на добра воля им предложих гостоприемството на двора. Те не пиеха много и никога не ме тормозеха с въпроси за завръщането на „Скийв“, ала нямах никакви съмнения, че по някое време търпението им ще се изчерпи и ще започнат сами да го търсят. Освен това имах усещането, че туй „някое време“ ще бъде твърде скоро.
Тъй като се нуждаех от всичката помощ, която можех да си осигуря, накарах Злабрадва да изпрати човек за Големия Юлий. Без особени трудности го вкарахме контрабанда в двореца и тримата съставихме военен съвет. По препоръка на генерала махнах незабавно маскировката си и въведох нашия гост в течение на делата.
— Съжалявам — рече Юлий, за да открие срещата, — но не виждам къде мога да ти помогна. Разбираш ли к’во имам предвид?
Страхотно. Дотолкова за експертните военни съвети на Големия Юлий.
— Бих искал да помогна — поясни той. — Ти се държа добре с мен и момчетата. Само че аз съм работил за Сгандия, разбираш? Знам ги какви са. Щом веднъж ти влезнат в дирите, никога не се отказват. Опитах се да ти го кажа и преди.
— Не проумявам какъв е проблемът — избоботи генерал Злабрадва. — Те са само трима, а главният им говорител е нестроевак от главата до ботушите. Няма да трябва кой знае какво, за да сме сигурни, че не ще докладват нищо на никого… никога повече.
Тук Юлий потърка бузата си.
— Ти си свестен човек, Хю, но не схващаш с к’во си имате работа. Ако разузнавателната група на Сгандия изчезне, Големите момчета ще усетят, че са нацелили скъпоценната жила, и ще задвижат нещата. Ликвидирането на техните представители няма да спре сгандийците… няма дори да ги забави. Ако изобщо повлияе някак, то ще е да ускори процеса!
Преди Злабрадва да успее да отговори, аз се намесих с няколко собствени въпроса:
— Чакай малко, драги Юлий. Когато се сблъскахме за пръв път, ти командваше най-голямата армия, която този свят някога е виждал. Така ли е?
— Така е — кимна той. — Ние си напредвахме твърде добре, докато не срещнахме вас.
— … И ние не ви спряхме по военен път. Просто ви дадохме възможност да изчезнете като войници и да се пенсионирате като граждани на Посилтум. Ти и твоите момчета никога не сте били побеждавани в битка.
