Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Добре. Значи ще ми помогнеш, все пак. Слава на Гуглата за това.“
— Хубаво. Надявам се, че все още можеш да дялаш камък и да плетеш водорасли, Т’лан Имасс, да не говорим за изработката на истински стрели от костената тръстика — каквото и да е това, — защото аз със сигурност не знам как става. Потрябват ли ми стрели, реквизирам си ги и ми ги носят с железен връх и прави като отвес.
— Не съм си изгубил уменията, войнико…
— Тъй като адюнктата така и не ни представи един на друг, аз съм Ток-младши и не съм войник, а съгледвач…
— Служил си в Нокътя.
— Но без обучението в убийства, нито в магиите. И освен това повече или по-малко вече съм се отказал от тази роля. Сега искам само да се върна при Воинството на Едноръкия.
— Далечко е.
— Това и сам го разбрах. Значи, колкото по-рано тръгна, толкова по-добре. Докъде се простира тази стъклена пустош?
— Седем левги. След нея ще излезеш на равнината Ламатат. Стигнеш ли я, поемаш на север — североизток…
— И къде ще ме отведе това? В Даруджистан? Да не би Дужек да е обсадил града?
— Не. — Т’лан Имасс извърна глава. — Тя идва.
Ток проследи погледа му. От юг се бяха появили три фигури, приближаваха се към кръга могили. От трите само средната ходеше на два крака. Беше висока, тънка, облечена в широка бяла телаба, като на знатните жени на Седемте града. Черната й коса беше дълга и права. Придружаваха я две псета, лявото — голямо като теле, рунтаво, с вълча муцуна, другото — с къса козина, ръждивокафяво и мускулесто.
Тъй като Туул и Ток стояха на открито, нямаше начин да не са ги видели, но не забързаха. След малко приличащото на вълк псе затича напред и замаха опашка, щом приближи Т’лан Имасс.
Ток изгледа замислено сценката и се почеса по брадичката.
— Стари приятели, а, Туул? Или тоя звяр иска само да си поиграе с някой от кокалите ти?
Немрящият воин го изгледа мълчаливо.
— Шегичка. — Ток сви рамене. — Или поне опит. Не мислех, че Т’лан Имасс могат да се засягат. — „По-точно, надявам се да не е така. Богове, тая моя уста…“
— Знаеш ли — бавно отвърна Туул, — този звяр е ай, тъй че няма голям интерес към кокали. Ай предпочитат плът, още топла, ако е възможно.
— Аха — изсумтя Ток.
— Шегичка — каза след малко Туул.
— Ясно. — „Ох. Това май няма да излезе чак толкова лошо. Изненадите нямат край.“
Т’лан Имасс погали с костеливи пръсти широката глава на животното и то се укроти.
— Стар приятел ли? Да, прибирахме такива животни в племената. Иначе трябваше да ги оставим да измрат от глад. Ние, виждаш ли, бяхме виновни за този глад.
— Виновни? Безразборен лов? Мислех, че вашият вид е бил на „ти“ с дивата природа. Всички тези духове, всички тези ритуали и жертвоприношения…
— Ток-младши — прекъсна го Туул, — на мен ли се подиграваш, или на собственото си невежество? В тундрата дори една личинка не живее в мир. Всичко е борба, всичко е война за надмощие. Онези, които загубят, изчезват.
— А ние не сме по-различни, казваш…
— Различни сме, войнико. Притежаваме привилегията на избора. Дара на предвидливостта. Ала често разбираме тази отговорност твърде късно… — Т’лан Имасс беше килнал глава, загледан в ай пред себе си и сякаш в собствената си костелива ръка, отпусната върху широката глава на звяра.
— Баалджаг очаква командата ти, скъпи немрящ воине — заговори жената със звучен и мелодичен глас. — Колко мило! Гарат, хайде и ти да поздравиш нашия съсухрен гост. — Погледна Ток и се усмихна. — Е, Гарат може и да реши, че си струва да зарови спътника ви — няма ли да е забавно?
— И още как — съгласи се Ток. — Говорите дару, но сте облечена в телаба на Седемте града…
Тя вдигна вежди.
— Нима? О, извинете! Между другото, вие също говорите дару, но сте от империята на онази мила жена… как се казваше?
— Императрица Ласийн. Малазанската империя. — „А тя как го разбра? Не съм в униформа…“
Жената се усмихна.
— Точно така.
— Аз съм Ток-младши, а този Т’лан Имасс се казва Туул.
— Приятно ми е. Леле, ама много е горещо тук, нали? Хайде да се подслоним в джагътската кула. Гарат, стига си душил този Т’лан Имасс, припкай да събудиш слугите.