Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Заслизаха по една добре отъпкана пътека, лъкатушеща между хълмовете. Бочълайн спря и погледна Грънтъл усмихнато.
— Забавлявате ме, капитане. Вече разбирам защо отзивите за вас са толкова добри. Явно изпъквате между всички с това, че мозъкът ви функционира добре. Хайде, почти стигнахме.
Заобиколиха един хълм и се озоваха на ръба на пресен кратер — петно от кипнала кал, осеяно с ръбести каменни блокове. По преценката на Грънтъл кратерът беше четиридесетина крачки в диаметър и четири-пет разтега дълбок. До ръба му седеше някакъв мъж, също облечен в черна кожа; плешивото му теме бе с цвета на избелял пергамент. Надигна се тихо, колкото и внушителен да беше ръстът му, и се извърна към тях с плавна елегантност.
— Корбал Броуч, капитане. Моят… партньор. Корбал, това е капитан Грънтъл. Доста е скептичен и май вечно мърмори.
Ако Бочълайн бе събудил смътна тревога у капитана, то този човек — с широкото си кръгло лице, с очите, дълбоко заровени в пухкавата плът, и широките пълни устни, леко извити надолу, лице едновременно детинско и неописуемо чудовищно — предизвика у Грънтъл тръпки на страх. Усещането и този път бе някак инстинктивно, сякаш Бочълайн и партньорът му излъчваха аура на нещо мръсно и покварено.
— Нищо чудно, че котката има сърцебиене — промърмори под нос капитанът. Погледът му се отмести от Корбал и се спря на кратера.
Бочълайн застана до него.
— Ясно ли ви е какво виждате тук, капитане?
— Да, не съм глупак. Дупка в земята.
— Забавно. Доскоро тук е имало гробна могила. С окован в нея Джагътски тиран.
— Беше Джагътски тиран.
— Точно така. Една далечна империя се е намесила, както разбирам, в съюз с един Т’лан Имасс, и са успели да освободят това същество.
— Вярвате на хорски приказки значи — отвърна Грънтъл. — Ако се е случило такова нещо, какво тогава е станало с него, в името на Гуглата?
— И ние се чудехме, капитане. Чужденци сме на този континент. Доскоро изобщо не бяхме чували за Малазанската империя, нито за удивителния град Даруджистан. По време на твърде краткия си престой тук обаче чухме какви ли не истории за отскорошни събития. За демони, за дракони, за наемни убийци. И за къща Азат, наречена Финнест, в която все още не може да се проникне, но която въпреки това, изглежда, е обитавана — навестихме я, разбира се. И за летяща крепост чухме, с име „Лунния къс“, която наскоро надвиснала над града…
— Тъй. Това го видях със собствените си очи. Напусна града ден преди мене.
Бочълайн въздъхна.
— Уви, изглежда, сме твърде закъснели, за да видим тези чудеса лично. Доколкото разбрах, над този Лунен къс властва Тайст Андий.
Грънтъл сви рамене.
— Както кажете. Аз лично не обичам клюките.
Погледът на събеседника му най-сетне се втвърди.
Капитанът се усмихна вътрешно.
— Клюки. Как не.
— Е, това ли искахте да ми покажете? Тази… дупка?
Бочълайн повдигна вежда.
— Не точно. Тази „дупка“ е само входът. Смятаме да посетим Джагътската гробница, която е отдолу.
— Опонн да ви благослови тогава — рече Грънтъл и се обърна да си тръгне.
— Предполагам, че господарят ви ще настои да ни придружите — каза мъжът зад него.
— Не може да настоява за всичко, което му хрумне — отвърна капитанът. — Не съм се наел, за да потъна в някаква локва с тиня.
— Нямаме намерение да се папаме с тиня.
Грънтъл го погледна през рамо, с крива усмивка.
— Образно казано, Бочълайн. Моля за извинение за неразбирането. — Обърна се отново и закрачи към пътеката. След малко спря. — Искахте да видите Лунния къс, господа? — И посочи.
Базалтовата крепост бе надвиснала над хоризонта на юг като буреносен черен облак.
По пръснатия чакъл изскърцаха ботуши и Грънтъл се озова между двамата, загледани към далечната, рееща се над хоризонта каменна грамада.
— Трудно е да се определят размерите — промърмори Бочълайн. — На какво разстояние е оттук?
— На около левга, предполагам, може би повече. Повярвайте ми, господа, тази близост никак не ми е по вкуса. Вървял съм в сянката му в Даруджистан — трудно беше да се избегне, докато беше там — и можете да ми вярвате, чувството никак не е приятно.
— Предполагам. Но какво търси там?
Грънтъл сви рамене.
— На югоизток се е отправил, като че ли…
— Затова е килнат така.
— Не. Повредиха го над Пейл. Магове от Малазанската империя.
— Впечатляваща работа.
— За което загинаха. Впрочем, макар да повредиха Лунния къс, господарят му си остана невредим. Ако наричате пробиването на дупка в плета, преди да те заличи човекът, на когото е къщата, „впечатляващо“, ваша работа.