Сенки

Детето огледа облицованата с орехов фурнир врата и резбованата й рамка и кимна.

— Не е красив колкото този тук, но е горе-долу същият.

— Тогава хвърли едно око на пантите и ми кажи какво ще стане, ако измъкнеш щифтовете.

Смръщена, Ейми пристъпи и огледа пантите от двете страни на вратата.

— Не може да се свали — най-сетне оповести тя.

— Дори и да извадиш щифтовете, вратата не може да се измъкне, ако не отворена.

— Много добре — каза й Хилди.

— Тъкмо затова при нас шкафовете са без ключалки. Не можем да си позволим хлапета като теб да се заключват вътре, а ние да къртим вратичките, нали така? А сега какво ще кажеш, ако отидем да видим стаята ти?

Хвана момиченцето за ръка и го изведе от кабинета, като кимна на родителите му да ги последват. Тя пренебрегна старомодния асансьор, чиято богато украсена, пиринчена клетка предизвикваше възхищението на всички момчета от Академията, и прекоси широкия вестибюл, намиращ се в подножието на стълбище, което изящно и странно романтично се виеше към втория етаж. По изражението на Ейми Хилди разбра, че правилно е допуснала, че момиченцето ще предпочете стъпалата пред дрънченето на стария асансьор. Следвана от родителите на Ейми тя я поведе към втория етаж, след което изкачи още едно крило, водещо до третия етаж, където имаше десет стаи — по пет от всяка страна на тесния коридор, разполовяващ къщата. По средата на коридора жената отвори някаква врата и се отдръпна, за да позволи на Ейми да влезе първа.

Тя обаче се поспря на прага и подозрително надникна вътре, сякаш чувствуваше, че влизането и в стаята щеше да е равносилно на съгласие да я обитава.

Вътре, точно срещу вратата, зърна прозорец с капандура. Стъкмената в основата му седалка бе тапицирана, а цветните пердета, които го ограждаха, бяха дръпнати встрани, за да може слънчевата светлина да прониква в стаята. Щампованите с напъпили рози тапети подхождаха на пердетата. Край едната стена бе поставена отрупана с възглавници кушетка. Срещу нея имаше скрин, малко бюро и етажерка за книги. Дрешникът се намираше в един от ъглите. Вратата му беше открехната.

Без да помисли, Ейми се приближи до него и внимателно огледа резето му.

— Хм, наистина не може да се заключва — сякаш на себе си рече тя.

— Че аз няма да седна да те лъжа, я! — подметна Хилди.

— Ами ако си имам нещо, което искам да заключа? — попита детето и мигновено усети на какво намирисва въпросът й.

— Искам да кажа, ако все пак реша да остана.

— Защо не оставим този въпрос да почака да му дойде времето? — Хилди помълча, после предпазливо попита:

— И така, какво мислиш, Ейми? Стаята задоволява ли те?

— Хм… хубава е — призна Ейми.

— Но… — тя се обърна към майка си и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Наистина ли трябва да остана тук, мамо? — проплака детето, после се втурна и обви с ръце кръста на майка си.

— Защо не се прибера вкъщи?

Маргарет Карлсън лекичко потупа щерка си. Разтревоженият й поглед не се отместваше от лицето на Хилди Креймър, която окуражително й се усмихваше.