Пожарът

В следващия миг проумях. Вдигнах осмата топка и бележката, сложих ги на пюпитъра за ноти и отворих рояла. От изненада за малко не изпуснах капака още преди да съм поставила подпората на мястото й.

Вътре, в кухото тяло на инструмента, стоеше нещо, което мислех, че никога докато съм жива няма да видя в дома на майка ми.

Шахматна дъска с фигури.

При това не просто някаква си шахматна дъска с фигури, а дъска, на която беше подредена вече започната партия. По време на играта са били вземани фигури и от двете страни — и черни, и бели, — подредени върху струните на рояла до дъската.

Първото, което привлече вниманието ми, бе отсъствието на черната царица. Огледах се и я видях в пластмасовия триъгълник върху билярдната маса на мястото на извадената осма топка. Господи, майко, как ти е дошло наум?!

В този миг сякаш ме всмука водовъртеж. Усетих самия процес на играта. Боже, колко ми липсваше всичко това. Как съм могла да се откажа от него? Не беше като наркотик, както мислеха някои. Усещането беше за живот, който потича във вените ми.

Извадените от игра фигури не ме интересуваха. Онези върху дъската ми бяха достатъчни, по тях можех да възстановя всеки ход. За няколко дълги мига забравих изчезналата си майка, леля Лили, затънала в преспите край Пъргатори с шофьора, колата и кучето. Забравих за направените жертви и онова, в което се беше превърнал животът ми въпреки желанието ми. Съществуваше единствено играта пред мен, играта, скрита като мрачна тайна в утробата на рояла.

Докато си припомнях ходовете, светлина огря високите прозорци. Изведнъж изтрезнях. Не можех да спра ужаса на тази недоиграна партия. Не можех да го спра, нищо че безброй пъти я бях прехвърляла в съзнанието си през последните десет години.

Защото много добре познавах тази партия.

Това беше партията, убила баща ми.