Кресчендо

Помъчих се тонът ми да й подскаже, че нещо не е наред, обаче не можех да споделя с мама. Тя мразеше Пач. Не би ми съчувствала. Не бих понесла облекчението и радостта в гласа й. Не сега.

— Нора!

— Добре де! Ще говоря с тях. — Затворих телефона си и го запратих в другия край на стаята.

Бавно слязох до входната врата и дръпнах резето. Младежът на прага беше висок и добре сложен — личеше си, понеже фланелката прилепваше към тялото му и натрапчиво рекламираше някакъв фитнес в Портланд. На дясното му ухо имаше сребърна халка, джинсите му бяха провиснали опасно ниско на хълбоците. Носеше розова бейзболна шапка с хавайски щампи, сякаш купена от магазин втора ръка — явно някаква неразбираема за странични хора шега, а слънчевите му очила ми напомниха за Хълк Хоган. Въпреки всичко той притежаваше някакво момчешко очарование.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Ти сигурно си Нора.

— Ти сигурно си Скот.

Той влезе и свали тъмните си очила. Очите му огледаха коридора към кухнята и дневната.

— Къде е майка ти?

— Прибира се и носи вечерята.

— Какво ще ядем?

Не ми хареса това намекнато «ние». Нямаше никакво «ние». Имаше семейство Грей и семейство Парнел. Две самостоятелни единици, които просто се хранят на една маса една вечер.

Не отговорих и той продължи:

— Колдуотър е по-малко градче от местата, с които съм свикнал.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— И е малко по-студено, отколкото в Портланд.

Той ме измери с поглед от глава до пети и се подсмихна едва-едва.

— Забелязах. — Той ме заобиколи, запъти се към кухнята и дръпна вратата на хладилника. — Имаш ли бира?

— Какво? Не.

Входната врата все още беше отворена и отвън се разнесоха гласове. Мама прекрачи прага, понесла два кафяви хартиени плика с покупки. След нея влезе закръглена жена с лоша къса прическа и с тежък розов грим.

— Нора, това е Лин Парнел — представи я мама. — Лин, това е Нора.

— Боже, боже — възкликна госпожа Парнел и плесна с ръце. — Много прилича на теб, нали, Блайд? И какви крака само! По-дълги от булевард «Лас Вегас».

— Знам, че моментът не е подходящ — обадих се аз, — но не ми е добре и предпочитам да си полегна…

Прекъсна ме заплашителният поглед, с който ме стрелна мама. Отвърнах й със своя най-обиден от несправедливостите поглед.

— Скот наистина много е пораснал, нали, Нора? — попита ме мама.

— Много си наблюдателна.

Тя остави торбите на плота и се обърна към Скот:

— Двете с Нора сутринта с носталгия си спомняхме какви ги вършехте вие двамата преди време. Нора ми напомни, че си я карал да яде дървесни въшки.

Преди Скот да успее да се защити, се обадих аз:

— Всъщност ги изгаряше под лупа, не ме е карал да ги ям. Яхваше ме и ми стискаше носа, докато не остана без въздух и не отворя уста. После ги пъхаше вътре.