Кресчендо

Приседнах в крайчеца на леглото си и зареях поглед в празното пространство. Гневът ми започваше да отшумява, но на мен сякаш ми се искаше да си остана в плен на тези треска завинаги. Празнотата, която усещах, болеше повече от острата и пареща болка, която изпитах, когато Пач си тръгна. Опитах да осмисля случилото се току-що, но в мислите ми цареше пълна бъркотия. В ушите ми отекваха думите, които си изкрещяхме, но звучаха разбъркано, все едно си припомнях кошмар, а не действителен разговор. Наистина ли бях скъсала с него? Наистина ли възнамерявах да е завинаги? Имаше ли начин да избегна съдбата или, в по-непосредствен план, правилата на архангелите? Вместо отговор коремът ме присви и всеки момент щях да повърна.

Засилих се към банята и коленичих пред тоалетната — ушите ми бучаха, дишах накъсано и плитко. Какво бях направила? Нищо непоправимо, със сигурност нищо непоправимо. Утре пак щяхме да се видим и всичко пак щеше да си стане каквото беше. Това беше най-обикновено скарване. Глупаво скарване. Не беше краят. Утре щяхме да осъзнаем колко дребнаво сме се държали и да се сдобрим.

Изправих се с мъка и пуснах кранчето. Намокрих една кърпа и я притиснах към лицето си. Мислите ми сякаш се развиваха по-бързо от кълбо прежда, затова стиснах очи и спрях движението. Ами архангелите? Как бихме могли с Пач да имаме нормална връзка, ако те непрекъснато ни наблюдават? Замръзнах. Може би и в момента ме наблюдаваха. Може би наблюдаваха и Пач. Опитваха се да установят дали е преминал границата. Търсеха извинение да го изпратят в ада и далеч от мен завинаги.

Усетих как гневът ми отново се възпламенява. Защо не ни оставят на мира? Защо са толкова категорично решени да унищожат Пач? Той ми беше казал, че е първият паднал ангел, успял да си върне крилете и да стане ангел пазител. Дали архангелите не бяха ядосани заради това? Да не би да смятаха, че Пач по някакъв начин ги е измамил? Или че с нечестни средства се е оттласнал от дъното? Да не би да искаха да го поставят на мястото му? Или просто не му вярваха?