Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Тозбек винаги се бе държал тъй, все едно ѝ правеше услуга, като я превозваше по следите на Ясна. Трябваше ли цялото време да минава в притеснение, че се е натрапила на него и на екипажа му, като ги е наела? Да, той ѝ предложи отстъпка заради деловите си отношения с баща ѝ в миналото — но тя все пак го наемаше.
Начинът, по който се отнасяше с нея, вероятно бе свойствен на тайленските търговци. Ако капитанът успееше да накара някого да си мисли, че му се налага, човек щеше да плаща по-добре. Тя харесваше Тозбек, но нещо в отношенията им не беше съвсем както трябва. Ясна никога не би изтърпяла да се държат с нея по този начин.
Сантидът продължаваше да плава покрай тях. Приличаше на мъничък подвижен остров — гърбът му бе обрасъл с водорасли, а от черупката се надигаха малки кристали.
Шалан се обърна и закрачи към кърмата, където капитан Тозбек говореше с един от хората си и сочеше покрита с глифи карта. Той ѝ кимна, когато тя се приближи.
— Просто предупреждение, млада госпожице. Пристанищата скоро ще станат по-малко гостоприемни. Ще напуснем Протока на дълговеждите, ще завием покрай източния край на континента, към Нови Натанан. Нищо ценно няма оттук до Плитките крипти — а и те не са кой знае каква гледка. И собствения си брат не бих пратил на брега без стража, а той е убил седемнадесет мъже с голи ръце, повярвайте ми.
— Разбирам, капитане — отговори Шалан. — И Ви благодаря. Преразгледах по-ранното си решение. Необходимо е да спрете кораба и да ми позволите да огледам животното, което плува покрай нас.
Той въздъхна, вдигна ръка и прокара пръсти по една от своите корави, заресани нагоре вежди — както другите мъже биха си играли с мустаците си.
— Сиятелна, това не е препоръчително. Отче на Бурите! Ако Ви пусна в океана…
— Аз ще се намокря — продължи Шалан. — Такова нещо съм изпитала веднъж или два пъти в живота си.
— Не, просто не мога да го позволя. Както казах, ще Ви заведем да разгледате някои черупки в…
— Не можете да го позволите? — прекъсна го Шалан. Тя го измери с нещо, за което се надяваше да е озадачен поглед, и се молеше той да не види колко здраво е стиснала ръце. В името на Бурите, тя мразеше сблъсъците.
— Не бях наясно, че съм отправила молба, която Вие можете да уважите или да не уважите, капитане. Спрете кораба. Спуснете ме. Това е нареждането ми.
Тя опита да го произнесе силно, като Ясна. Принцесата умееше да създава впечатлението, че е по-лесно да устоиш на буря в пълната ѝ сила, отколкото да ѝ противоречиш.
За миг Тозбек отвори уста, но звук не излезе — сякаш тялото му опитваше да продължи с възраженията, но умът се бавеше.
— Това е моят кораб… — най-накрая произнесе той.
— Нищо няма да се случи на кораба Ви — отвърна Шалан. — Нека го направим бързо, капитане. Не желая прекалено да забавям пристигането ни в пристанището тази вечер.
Тя го остави и се върна до сандъка си; сърцето ѝ блъскаше, а ръцете ѝ трепереха. Седна, отчасти за да се успокои.
Тозбек, с напълно раздразнен глас, започна да издава заповеди. Свалиха платната и корабът забави ход. Шалан издиша и се почувства глупаво.
И все пак, описаното от Ясна подейства. Държането на Шалан създаде нещо в погледа на Тозбек. Илюзия? Може би като самите духчета? Оживели отломки от човешки очаквания?
Сантидът се забави едновременно с тях. Шалан притеснено се надигна, когато моряците я доближиха с въжето. Те неохотно направиха клуп, на който тя да постави крака си, и после ѝ обясниха, че трябва да се държи здраво за въжето, докато я спускат. Около кръста ѝ завързаха здраво второ, по-малко въже — с него щяха да я измъкнат обратно, мокра и унизена, на палубата. Явно смятаха, че непременно щеше да се случи това.
Тя събу обувки и приседна на релинга, както ѝ казаха. Толкова ветровито ли беше преди? За миг ѝ се зави свят, както стоеше там, само по чорапи, хванала ръба, а роклята ѝ се вееше на силния вятър. Към нея се понесе някакво вятърно духче и се преобрази в лице с облаци зад него. В името на Бурите, по-добре да не се месеше. Човешкото въображение ли даваше на вятърните духчета пакостливата им жилка?
Тя стъпи неуверено в клупа на въжето, когато моряците го снижиха до краката ѝ, а после Ялб ѝ подаде маската, за която ѝ бе говорил.
Ясна се появи откъм каютите и объркано се заоглежда. Тя видя Шалан, застанала на борда на кораба, и повдигна вежда.
Шалан сви рамене и даде знак на хората да я спуснат.
Тя си забрани да се чувства глупаво, когато се заспуска към водата и към носещото се по вълните саможиво същество. Мъжете я спряха на една-две стъпки над водата и тя си сложи маската — придържаха я каишки и тя покриваше почти цялото ѝ лице, включително носа.