Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— А защо не я закачи?
Никога не си бях представял, че баща ми се е взирал в скритите очертания като дете.
— Не знам. Майка ти искаше да го направя. Тя обичаше тази история — как е напуснал войната, макар това да му е струвало живота. Исках да я закача. Но просто бях свикнал да я виждам покрита. Преди да свикна с мисълта за нещо ново, майка ти почина. — Прокара ръката си по долната част на гравираната рамка. — Ти си кръстен на него, знаеш ли?
— Знам.
Татко ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път от много време.
— Беше луда по тази картина. Радвам се, че си я закачил. Мястото й е тук.
Не успях да избегна нито пърженото пиле, нито вината, която ми вмени Ама. Затова след вечеря подкарахме с Линк старата Бричка из квартала на Сестрите в търсене на Лусил. Линк викаше името й между две хапки от пилешкото бутче, което му бях донесъл, увито в мазна хартия. Всеки път, когато прокарваше ръка през искрящата си руса коса, блясъкът й ставаше още по-силен от цялата тази мазнина.
— Трябваше да донесеш повече пиле, човече. Котките надушват пилето. Когато са навън, ядат птици.
Линк караше по-бавно от обикновено, за да мога да хвърлям по едно око из уличките и дворовете, докато той припяваше „Любовна бисквитка“, ужасната нова песен на неговата група.
— И какво? Щеше да караш наоколо, докато аз размахвам пилешко бутче от прозореца на колата? — Линк беше толкова прозрачен. — Просто искаш от пилето на Ама.
— Добре де, хвана ме. Искам. И от тортата й с кока-кола — Подаде костта от бутчето през прозореца. — Насам, писи, писи…
Оглеждах тротоара за сиамска котка, но нещо друго привлече окото ми лунният сърп. Беше върху регистрационния номер на една кола, между стикер на „Звезди и ивици“, знамето на Конфедерацията, и друг, рекламиращ „Камионите на Буба“. Същите стари номера на Южна Каролина с щатския символ, които бях виждал хиляди пъти, но никога не се бях замислял за символиката им. Синя палма и изгряваща луна, може би чародейска луна. Чародейците наистина бяха тук от дълго време.
— Котараците са по-тъпи, отколкото си мислех. Щом този не се появява при миризмата на пилето на Ама.
— Тя. Лусил е момиче.
— Котарак, котка, все тая.
Линк сви и отбихме по главната улица. Бу Радли седеше на бордюра и наблюдаваше как Бричката минава покрай него. Тупна с опашката си веднъж, самотен знак, че ни е разпознал, докато изчезвахме надолу по улицата. Най-самотното куче в града.
Щом видя Бу, Линк си прочисти неловко гърлото.
— Като говорим за момичета, как са нещата с Лена?
Не я беше виждал от доста отдавна, макар че се срещаше с нея по-често, отколкото всеки друг в града. Лена прекарваше времето си основно в „Рейвънуд“ под грижливия поглед на баба си и на леля Дел или криейки се от въпросния поглед, в зависимост от деня и настроението си.
— Справя се.
Не беше съвсем лъжа, нали?
— Така ли? Искам да кажа, изглежда ми различна. Дори и за Лена.
Линк беше един от малкото хора в града, които знаеха нейната тайна.
— Чичо й умря. Такива неща те променят.
Той би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг. Беше до мен през цялото време, когато се опитвах да открия някакъв смисъл в света след смъртта на майка ми, в света, в който нея я нямаше. Знаеше, че това е невъзможно.
— Да, ама тя вече почти не говори и носи неговите дрехи. Не смяташ ли, че е малко странно?
— Добре е.
— Щом казваш…
— Просто карай. Трябва да намерим Лусил. — Загледах се през прозореца към пустата улица. — Тъпа котка.
Линк сви рамене и усили звука. Музиката на „Холи Ролерс“, неговата група, гръмна от колонките в колата. „Момичето си отиде“. Зарязването беше темата на всяка песен, която Линк пишеше. Това беше неговият начин за справяне с проблемите. Аз все още не бях открил какъв е моят.
Не намерихме Лусил и така и не успях да избия от главата си разговора с Линк, нито онзи с татко. Къщата ни беше много спокойна и тиха, което не е точно това, което искаш от една къща, когато се опитваш да избягаш от мислите си. Прозорецът в стаята ми беше отворен, но въздухът беше горещ и застоял като всичко друго днес.
Линк беше прав. Лена се държеше странно. Но все пак бяха минали само няколко месеца. Тя щеше да се оправи и всичко щеше да си бъде както преди.
Почнах да ровя из купчината книги, струпани на бюрото ми. Търсех „Пътеводител на галактическия стопаджия“, книгата, която винаги ми оправя настроението и отвлича мислите ми от проблемите. Под стари комикси на „Пясъчният човек“ обаче намерих нещо друго. Пакет, увит в кафява хартия — запазената марка на Мариан — и завързан с тънко въже. Но не носеше печата на Гатлинската окръжна библиотека.