Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Явно и тя го помнеше. Затова бяхме тук, прилепнали към стълбата, гледайки само нагоре, за да не сведем необмислено погледи към все по-недостъпната земя.
След като стигнахме върха и гледката на околността се ширна пред мен, разбрах, че Лена е била права. Тук беше по-хубаво. Всичко беше толкова далече, че нямаше никакво значение.
Провесих крака през ръба.
— Мама колекционираше снимки на стари водни кули.
— Така ли?
— Както Сестрите събират лъжици. Само че мама предпочиташе водни кули и картички от световните изложения.
— Мислех, че всички водни кули изглеждат по един и същи начин. Като голям бял паяк.
— Някъде в Илинойс има една във формата на бутилка за кетчуп.
Лена се засмя.
— Има и друга, която прилича на малка къща, само че издигната високо над земята.
— Можем да отидем да живеем там. Ще се кача горе и никога повече няма да сляза.
Излегна се по гръб на затоплената бяла метална повърхност.
Предполагам, че в Гатлин кулата би трябвало да прилича на праскова, голяма, стара гатлинска праскова.
Излегнах се до нея.
— Вече има такава, но не е в Гатлин. А в Гафни. Явно са се сетили първи за това.
— Ами пай? Можем да боядисаме цистерната да прилича на някой от пайовете на Ама. На нея ще й хареса.
— Не съм виждал такива. Но на снимките на мама има една във формата на царевичен кочан.
— Все пак най̀ ми харесва къщата.
Лена се загледа в небето. Не се виждаше нито едно облаче.
— Навит съм и на бутилката с кетчуп и царевичния кочан, ако ти ще си там.
Тя се протегна, хвана ме за ръка и останахме така, на ръба на бялата водна кула на Съмървил, загледани към целия окръг Гатлин, който приличаше на малка детска земя, пълна с малки хора играчки. Малка като картоненото село с фигурки, което мама някога слагаше под нашата коледна елха.
Как е възможно толкова малки хора да имат някакви проблеми?
— Хей, донесох ти нещо.
— Какво?
Лена се изправи и ме погледна като дете, очакващо подаръка си за Коледа.
Погледнах през ръба на водната кула.
— Може би трябва да почакаме, сега ми се струва, че има голяма вероятност да се изтърсим долу. А не ми се умира още.
— Няма да умрем. Не бъди такъв пъзльо.
Пъхнах ръка в задния си джоб. Не беше нещо специално, но го имах от доста време и се надявах, че ще й помогне да намери отново пътя към самата себе си.
Протегнах й малкия маркер с халка в единия край.
— Виждаш ли? Можеш да го закачиш на гердана си, ето така.
Като се опитвах да се задържа на покрива на кулата и да не падна, се пресегнах към гердана, който тя никога не сваляше. На него бяха нанизани купища дреболийки, всяка от които означаваше нещо за нея — сплесканата монета за машината в „Синеплекс“, където беше първата ни среща. Сребърната луна, която Макон й подари в нощта на Зимния бал. Копчето от жилетката, с която беше облечена в нощта на първата дъждовна буря, когато се сблъсках с нея на пътя. Това бяха спомените й и Лена ги носеше със себе си, сякаш се страхуваше, че без тях може да загуби тези няколко съвършени мига на щастие.
Закачих маркера за верижката.
— Сега можеш да записваш всичко винаги когато искаш.
— Дори когато съм на тавана? — погледна ме тя усмихнато, леко игриво, леко тъжно.
— Дори на покривите на водните кули.
— Харесва ми — каза Лена тихо, докато махаше капачката на маркера.
Преди да разбера, вече беше нарисувала сърце. Черно мастило върху бялата боя на покрива, сърце, скрито на върха на водната кула на Съмървил.
За около секунда бях щастлив. После усетих, че пропадам надолу. Защото тя не мислеше за нас. Мислеше за следващия си рожден ден, за Седемнайсетата луна. Вече броеше дните дотогава.
В центъра на сърцето не беше написала имената ни.
А число.
16.V
Призивът
Не казах нищо за това, което написа на водната кула, но не можех да го забравя. А и как да мога, след като през изминалата година бяхме правили само това — да броим дните до неизбежното? Когато най-накрая не издържах и я попитах защо го беше написала и какво отброяваше този път, тя не ми отговори. Имах чувството, че наистина не знае.