Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
— Така е. В града има повече купувачи, отколкото из селата. Проблемът с продажбата им цели е, че по-трудно ще намеря идеалния клиент, макар че се сещам за трима. Има и втора възможност — да се извадят камъните, а златото и среброто да се претопят, но ще ги изкупя на нормалната им цена, нищо повече.
— Точно това искам.
— Жалко, че ще развалим такива изделия, въпреки че са малко претруфени за вкуса ми — продължи той, — но пък така ще стане съвсем трудно да се познае чии са камъните.
Престорих се на объркан.
— Не ви разбрах.
— Разбира се, че не сте. Сега ще ме извините за минута, искам да си доведа съдружника.
Усмихна се малко насила и тръгна към задната врата на дюкяна.
— Ако съдружникът ви е със сива униформа или прилича на градски страж, няма да ви остане време да си вземете наградата — подвикнах след него.
Мъжът се усмихна отново.
— Не обичам агентите на закона повече от вас, повярвайте ми.
И се скри зад завесата.
Нямаше го около десет минути и едва се сдържах да не изхвърча навън. Открехнах вратата, наведох се и уж небрежно огледах улицата за клопки.
След малко мъжът се върна с една жена, която беше направо грамадна — не просто дебела, а огромна във всяко отношение.
— Интересни изделия ни предлагате — гласът й пасваше напълно на едрото й туловище. — Защо избрахте точно нашия дюкян?
Казах й истината:
— Беше вторият, покрай който минах. Първият нямаше нищо ценно на витрината и реших, че няма да могат да си позволят да ми платят цената.
— Имаш ли от Таланта? — попита жената.
Смразих се.
— От магия не разбирам нищо.
Тя се поглади по брадичката.
— Тези камъни са много ценни. Ако ги купим, ще ти дадем доста пари. Как ги искаш?
— В злато. С възможно най-ниската стойност. Там, където живея, едри монети се разменят трудно.
— Дребни пари лесно се харчат. Тук в Никиас ли смяташ да ги изхарчиш?
— На този въпрос няма да отговоря.
— Значи се каниш да пътуваш — рече тя, все едно че е задоволила любопитството си. — Но няма да ми кажеш накъде.
Поклатих глава и ръката ми пипна дръжката на меча в торбата.
— Нищо лошо не ти мислим — успокои ме тя. — За разлика от някои други в Никиас, дето търсят един с дълга руса коса, мъж с хубаво лице и стройна фигура.
— Не съм аз — постарах се да го кажа безгрижно. — На никого не съм направил лошо.
— Лошото и доброто са доста променливи оценки напоследък — каза жената.
— Забелязал съм го.
— Горе, в жилището ни, имаме баня. И аз се къпя в нея, ако те интересува — каза тя. — В килера до нея има стъкленица с боя, тъй че някой русокос може да стане чернокос. И някой с дълга коса може да излезе късо подстриган.
Изгледах я предпазливо.
— А вие защо се интересувате от моите работи?
Тя сви рамене.
— Обичаме клиентите ни да са доволни.
Изведнъж положението ми се стори наистина смешно и се засмях.
— Колко ще ми приспаднете от цената за това?
— Нищо. Бих предложила да ти дадем двеста седемдесет и пет… — вдигна камата от тезгяха и я огледа съсредоточено. — Не. Триста и седем жълтици. Това е някъде между четвърт и половина от цената им на бижутерския пазар. Бих добавила, че ако бях нечестна, каквато не съм, и стисната, каквато не съм, обикновено се дават десет процента от цената.
— И аз така съм чувал. Ще приема цената ви.
— Не си чул всичко — продължи тя. — От змии страх ли те е?
Погледнах я изненадано и отвърнах:
— Не повече от всеки разумен човек. Някое отровно влечуго мога да убия, но другите ги смятам за приятели на човека, понеже се хранят с отровни насекоми и други влечуги.
— Това е добре. Само че трябва поне да разбера в каква посока се каниш да пътуваш.
Колкото и да бях объркан от злокобния й въпрос за змиите, бях готов да изпълня молбата й, но се сетих, че изобщо не съм мислил накъде да побягна. На север? Никого не познавах в Делтата, нито на изток към пустините. На юг, нагоре по Латейн, можех да намеря няколко стари приятели, които да ме подслонят. Всъщност оставаше ми само един избор.
— Тръгвам на запад — отвърнах.
— Така си и мислех — каза тя. — Най-далечният запад, в джунглите.