Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
Поклатих глава и отвърнах, като се помъчих да скрия яда си:
— Не. Боя се, че вече няма добри хора.
Тя седна на леглото, сложи ръка на коляното ми и промълви:
— Има — стана и бавно започна да разкопчава роклята си. — Аз ще ти харесам. Заклевам ти се. Ще направя всичко, което поискаш… и ще ми хареса. Всичко.
Роклята се смъкна около глезените й. Отдолу носеше само тънък комбинезон. Пъхна пръсти във връзките му и го смъкна. Голото й тяло беше безукорно гладко, с малки гърди и нежни къдрици между бедрата.
Курът ми се размърда. Беше… не можех да си спомня колко време беше минало, откакто бях лягал с жена. Откакто… велики богове, откакто се любих с Алегрия в нощта, преди да умре, толкова отдавна и толкова далече, в замръзналите майсирски свеби. Странно, щях да помисля, че споменът ще охлади страстта ми, но не би. Алегрия, най-голямата любов в живота ми; Маран, бившата ми жена; Амиел Калведон, която обичаше и двама ни, всички те вече потъваха в спомена и осъзнах, че е минало достатъчно време и че спомените за тях вече няма да могат да властват над живота ми, за добро или лошо.
Искаше ми се да стана, да смъкна селяшките си дрехи и да взема в обятията си това момиче, тази гола жена, която стоеше пред мен и чакаше.
Но само я хванах за ръката и я придърпах да седне до мен. После отидох до торбата си, извадих обещаните два сребърника и добавих още един.
— Аз съм от онези, които го обичат различно.
Линтон се постара да прикрие страха си. Облиза устни.
— Казах „всичко“ и го казах сериозно.
— Обичам да гледам жени, които спят.
— Какво?!
— Като момче често надничах през една цепнатина в стената и гледах съседското момиче — излъгах. — Беше по-голяма от мен и, разбира се, не знаеше, че я гледам. Всяка нощ, преди да си легне, сресваше косата си, черна като твоята, и след това лягаше, гола, и гледаше към нещо, което не можех да видя. Може да е било портрет на някой, когото е обичала. После очите й се затваряха и заспиваше.
— Това ли обичаш?
Кимнах.
— Нищо ли не искаш да правиш… след като заспя?
Поклатих глава.
— Но това е… — и замълча.
— Странно ли?
— Да.
— Но точно това обичам — подадох й монетите.
Станах, отидох до един стол и седнах. Тя продължаваше да ме гледа — чакаше да извадя камшик несъмнено или нещо такова; после легна и вдигна крака.
— Искаш ли да се галя?
— Не.
Тя остана да лежи сковано няколко мига.
— Какво стана после с онова момиче?
— Избяга с някакъв войник. Аз бях само на десет.
— Женен ли си?
— Да. С три деца. Чакаме четвърто.
— Но все пак обичаш да…
— Да. И да си със затворени очи.
Тя замълча. Седях неподвижно. Очите й се отвориха два пъти, погледна ме и пак ги затвори. Дъхът й се успокои. Продължавах да чакам. След малко тя задряма. Завих я с одеяло, взех от лавицата куклата, която реших, че й е любимата, и я поставих до нея.
Изпих си водата, свих се на пода и след като изредих наум всички видове глупак, които бях, заспах.
Събудих се точно когато исках — винаги съм могъл да го правя, — около час преди съмване. Линтон продължаваше да спи, с куклата, вече сгушена под одеялото.
За пореден път се направих на глупак — оставих всичкото злато на Салоп до нея на леглото, излязох безшумно от стаята и тръгнах навън под бавния утринен дъжд.
— По каква работа, ако мога да попитам? — попита мършавият, почти съсухрен мъж с дебелите очила, поклащащи се на върха на дългия му нос.
— Изкупувате ли скъпоценни камъни?
— Така пише на табелата ми.
— Нося нещо за продан. От чичо ми. Беше войник, умря миналата седмица.
Извадих откършената дръжка на меча на Ерни и отрупаната му с геми кама. Версията ми беше гнила, но по-добра не можех да измисля.
Мъжът ги огледа внимателно, после мен, после отново оръжията.
— Офицер е бил, предполагам — каза сухо.
— Не. Но се е бил срещу Кальо и ми каза, че са били на някакъв благородник, когото убил в битката.
Той кимна, огледа ги замислено и отвърна предпазливо:
— Ако ми казвате истината, а, разбира се, нямам причина да се съмнявам, това несъмнено ще повиши много колекционерската им стойност. Случайно да помните името на благородника, от когото ги е взел чичо ви.
Поклатих глава.
— Тези разкази съм ги слушал преди години. Чичо ми умря миналия месец и си помислих, че ще мога да им взема по-добра цена, ако ги продам в града.