Часът нула

Бостънският клон на ФБР заема четири етажа на голяма извита съвременна сграда, известна като Сентръл Плаза 1. Стаичката на Сара се намираше на петия етаж, където се помещаваха отдел „Борба с организираната престъпност“ и групите, занимаващи се с наркотиците. Цялата огромна площ на етажа бе покрита с бежов мокет от стена до стена. Дълги сини паравани отделяха малките офиси, известни като „килии“, където имаше по две-три бюра с телефони, преносими радиотелефони от типа „уоки-токи“, а на някои бюра — но далеч не на всички — дори компютърни терминали. Почти всички млади агенти бяха компютърно грамотни, за разлика от по-възрастните си колеги, които оставяха главоблъсканиците с компютрите на работещите в централния архив, чийто отдел се намираше в другия край на етажа. Бюрото на Сара бе забележително само с това, че до него се намираше устройството за унищожаване на документи.

Освен необходимата екипировка Сара държеше в бюрото си своя „Зиг Зауер“ в кобур и допълнително скрит в малка брезентова чантичка (оръжието се полагаше по право на всички агенти от отдели ОП и наркотици), пейджъра си и няколко лични вещи: сложена в рамка снимка на нейните родители, седнали на верандата на дома си в Белингхам, Вашингтон, и също така поставена в рамка снимка на Джаред в хокеен екип.

Атмосферата беше спокойна, но делова. За несведущия така би могла да изглежда коя да е голяма компания в страната. ФБР се бе преместило тук преди няколко години, напускайки федералната сграда6 „Джон Ф. Кенеди“ от другата страна на улицата, където целият бостънски клон се беше наблъскал само на един етаж и където всеки можеше да чуе с какво точно се занимава всеки друг в даден момент.

Сара погледна за миг през прозореца към сградата на окръжния съд, после прелисти фотокопията на бележника на Вал.

Всеки отделен запис беше пределно кратък и напълно неинформативен. Вал не беше вписвала имената на клиентите си, а само часовете и местата за среща. За нощта, когато беше убита, бе записала две срещи: едната за осем часа в „Четирите сезона“, втората за единайсет в „Риц“. Съвсем не бе изключено някой от тези двама клиенти да я бе проследил до дома й след „обслужването“ и да я бе убил. Тази възможност съществуваше.

Но дали Валери Санторо бе убита, защото някой бе разкрил, че е информатор на ФБР? И ако бе така, беше ли това работа на един от клиентите й? Информацията, подавана от Валери, бе помогнала на Сара да подготви два големи процеса срещу ОП — следователно доста вероятно бе тя да е станала жертва на удар за отмъщение от тези среди.

Сара бе една от шепата жени в бостънския офис на ФБР и по някаква причина не се беше сближила с никоя от колежките си. Най-близкият й приятел беше едновременно неин партньор по служба и „съкилийник“ — грамадният, подобен на мечка Кенет Олтън, който в момента говореше по телефона. Той й махна с ръка, докато тя сядаше. Компютърен маниак, следвал в Масачузетския технологичен институт, Кенет носеше дълга коса, хипарски очила с телени рамки и имаше огромно шкембе. Тежеше сто и трийсет килограма, беше на вечна диета и не преставаше да смуче през сламка млечни шейкове за „светкавично сваляне на килограми“. Не беше точно онова, което се покрива в съзнанието на обществото с понятието агент на ФБР, и със сигурност никога нямаше да израсне до ръководна длъжност. Но беше ценен с необикновените си компютърни умения, така че шефовете се отнасяха толерантно към всичките му особености.