За честта на Прици

Анджело Партана беше по-висок от Винсънт (и десет години по-стар), колкото Чарли бе по-висок от Анджело. Неговото ласкаво и мило одобрение на убийствата и корупцията бяха пословично легендарни в техните среди. Беше човек на бруталната лоялност. Болките, алчността и наказанието на другите бяха просто стока за Анджело Партана.

Беше елегантен по своему. След смъртта на съпругата му, майката на Чарли, през 1950 година, той се прояви като голям кавалер. Белите му сколуфи и мустаци бяха в стил Пучини. Кожата му беше набръчкана като кокосов орех. Носът му беше като човка на папагал, нос оставен от някой арабски нашественик в Западна Сицилия. Приликата на Чарли с баща му беше по-скоро в жестовете и говора, отколкото физическа — конете не приличат на папагалите. Но и двамата имаха очи като сачми, непроницаеми за съпричастие. Двамата мъже, баща и син, бяха израснали, за да служат на феодалните си господари. За сицилианците времето се беше променило само привидно. Партана, баща и син, бяха първи condottieri30 на семейство Прици и пазеха всичко, което те имаха, защото то се делеше между Партановци, Сестеровци и Гароновци в тази последователност.

— Сядай, Чарли — покани го чичо Винсънт.

Чарли издърпа флегматично един стол. Беше свикнал с отношението на Винсънт към него.

— Аз дадох на Едуардо онзи съвет за застраховката срещу отвличане, Чарли — каза Поп. — Той е проверил при адвокатите и те са казали, че става.

— Добре — отвърна Чарли.

— Господи, подаграта ме мъчи — проплака Винсънт.

Чарли слушаше разсеяно. Изпитваше нужда да мисли за Айрин и не можеше да не мисли за нея. „Лекарят в списанието трябва да е прав“, разсъждаваше той. Как иначе би могло да се обясни дали такова страхотно чувство, обхванало двама души, е било изпитвано в подходящо или неподходящо време? Айрин и всяка друга жена, която беше обичал някога, му подсказаха, макар и не много ясно, че могат да му дадат това, което той смътно си представяше, че иска да получи от майка си. Не защото майка му не му беше дала тези неща. Тя не го беше лишавала от нищо. Беше най-страхотната жена в живота му. Той искаше да му се възхищават и тя го правеше. Затова, след като си беше отишла, той искаше същото от жените. Майка му беше заета по цял ден. Искаше му се да има нейната обич и възхищение, да бъде при него винаги, когато пожелаеше. Нещо подобно той усети в първия момент, когато се срещнаха с Айрин. Преди двадесет години бе изпитал същите трепети от Мардел Люпон, откачената стриптизьорка в Ню Джърси Сити. Беше се побъркал по това момиче и историята продължи петнадесет месеца, докато тя се самоуби. В бележката пишеше, че го е направила, защото са я изместили от първото място, но той винаги се съмняваше, защото нещастието стана на следващия ден, след като го подведоха под отговорност за убийството на Бъми Фейн и Бинки — как му беше името?

След случилото се той премисли всичко и реши, че Мардел е била родена и отгледана, за да се самоубие, както всички самоубийци. Но тя беше жена — говореше изящно, звучеше като музика, а майка му, въпреки големите й качества, никога не бе говорила така, защото бе родена и израсла в старата им родина. Мардел го обичаше и му се възхищаваше. Беше по-умна от целия върховен съд.

Повече от всеки друг Мейроуз беше доказала, че лекарят от списанието е прав. Приличаше на майка му и правеше всичко както нея. Тя беше едно мощно съчетание. Мейроуз беше сицилианка с гореща кръв, която имаше нужда да се управлява с цялата мъжка сила, защото понякога си мислеше, че е като дядо си. Тя обаче обичаше да пие, а това не беше хубаво. Една вечер пи много. Вече уморена, започна да се заяжда с него, защото беше танцувал продължително с Вера Бендикино, победителката в състезанието Харвест Муун. После, за да му отмъсти, си тръгна от забавата с някакво момче, което не бяха виждали преди, също къркач, и с това свърши животът й с него. Намериха я пияна в Мексико. Баща й я изпрати някъде за пет месеца. Даваха й нещо, което я караше да повръща всичко, докато загуби интерес към пиенето. Сега не пиеше.