Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
Гроувър едва не изскочи от козята си кожа.
— Какво? Но…
— Не, не — замърмори Тайсън. — Станала е някаква грешка. Козльото…
— Без оплаквания! — заповяда Квинт. — Разделете се по двойки. Имате две минути, за да се приготвите.
Тайсън и Гроувър едновременно ме погледнаха умоляващо. Опитах се да им кимна насърчително и им дадох знак да застанат един до друг. Тайсън кихна. Гроувър притеснено загриза дървената си тояга.
— Ще се оправят — успокои ме Анабет. — Хайде, да вървим! Трябва да измислим как да не загинем.
Когато навлязохме в гората, все още не се беше стъмнило напълно, но в сенките на дърветата все едно беше полунощ. И освен това беше студено, дори и през лятото. Почти веднага с Анабет попаднахме на следи от нещо многокрако и поехме по тях.
Прескочихме едно поточе и чухме някъде наблизо да пращят клони. Скрихме се зад една скала и след миг видяхме братята Стол, които си проправяха път през гъсталака с ругатни. Баща им беше богът на крадците, но в прокрадването те бяха като водни биволи.
След като братята отминаха, навлязохме по-дълбоко в западната част на гората, където обикновено се спотайваха дивите зверове. Стигнахме до една козирка над заблатено езерце, когато изведнъж Анабет заяви:
— Тук спряхме да го търсим.
В първия момент не се сетих за какво говореше, но после ми прищрака. Тук бяхме преустановили издирването на Нико ди Анджело през зимата. С Гроувър и Анабет се бяхме спрели точно на тази скала и аз ги убедих да не казват на Хирон, че Нико е син на Хадес. Тогава бях сигурен, че постъпвам правилно. Исках да скрия истината. Възнамерявах да го открия и да го възмездя за случилото се със сестра му. А сега, шест месеца по-късно, все така нямах никаква идея как да го намеря. Усещах горчивия вкус на поражението в устата си.
— Снощи го видях — рекох.
Анабет вдигна вежди.
— Как така?
Разказах й за обаждането по Ирида. След като свърших, тя зарея поглед в сенките.
— Призовава мъртвите, значи. Това не е хубаво.
— Онази сянка му даваше лоши съвети — отвърнах. — Караше го да потърси отмъщение.
— Сенките на мъртвите са лоши съветници. Преследват свои цели. Хранят стари вражди. И освен това мразят живите.
— Нико ще се опита да се изправи срещу мен — рекох. — Духът спомена за някакъв лабиринт.
Тя кимна.
— Това решава въпроса. Трябва да се заемем с Лабиринта.
— Не съм толкова сигурен — измърморих смутено. — Чудно ми е само кой е поръчал обаждането по Ирида? След като Нико не знаеше, че ги виждам…
В гората изпращя счупен клон. Разшумяха се сухи листа. Нещо голямо вървеше сред дърветата от другата страна на хълма.
— Това със сигурност не са братята Стол — прошепна Анабет.
Двамата извадихме мечовете си.
Промъкнахме се до Юмрука на Зевс, голяма купчина скали в средата на западната част на гората. Тази естествена природна забележителност беше предпочитано място за срещи на лагерниците по време на лов, но сега наоколо нямаше никого.
— Ей там — прошепна Анабет.
— Не — спрях я аз. — Зад нас!
Странно. Топуркането като че ли идваше едновременно от няколко посоки. Поехме покрай скалите с извадени мечове. Изведнъж зад нас се разнесе глас:
— Хей!
Завъртяхме се рязко и дриадата Хвойничка изписка уплашено.
— Свалете ги! — заповяда тя. — Дриадите не обичат остриета!
— Хвойничка! — Анабет въздъхна. — Какво правиш тук?
— Тук живея.
Свалих меча.
— В скалите?
— В хвойната, глупчо — посочи тя дървото в края на поляната.
Да, логично беше. Почувствах се като пълен идиот. От години познавах дриади, но почти не бях говорил с тях. Знаех, че не могат да се отдалечават много от дървото, което им даваше живот. И с това долу-горе се изчерпваха познанията ми за тях.
— Заети ли сте? — попита Хвойничка.
— Ами — отвърнах аз, — трябва да победим едни чудовища, без да загинем, но освен това…
— Не сме заети — отсече Анабет. — Какво е станало, Хвойничке?
Хвойничка заподсмърча. Избърса очите си с копринения си ръкав.
— Гроувър… Толкова е потиснат. От години търси Пан. И след всяко завръщане в лагера е все по-зле. Първо си помислих, че сигурно излиза с някоя друга…
— Не, не — възрази Анабет, но въпреки това дриадата се разплака. — Сигурна съм, че няма друга.