Летният рицар

Тя пристъпи назад към втората фигура, която се беше появила заедно с нея. Почти бях забравил за него и когато го погледнах, започнах да разбирам защо. Той сякаш беше обкръжен от тишина, която почти можех да усетя – нещо лесно за забелязване, но трудно за обяснение. Неговите черти, поведението му, всичко, което го отличаваше, беше погълнато от тази тишина, търпелива и спокойна като камък под слънчева или лунна светлина.

Беше среден на ръст – някъде малко под шест фута. Тъмната му коса беше вързана в дълга плитка, въпреки възраст-та, която беше набръчкала лицето му като изпечена под палещите лъчи на слънцето кожа. Очите под сребристите му вежди бяха тъмни, непроницаеми, напрегнати. Косата му беше украсена с няколко орлови пера, на врата му висеше огърлица с нанизани парчета от кости, а на едната му китка имаше украсена с мъниста гривна, която се подаваше изпод черната му мантия. Другата му ръка държеше обикновен, неукрасен с резба жезъл.

– Хос – каза Ебенизър, – позволи ми да ти представя Слушащия вятъра. Но това име винаги е било твърде дълго за произнасяне от мен, макар и да съм коренен илинойски лечител. Така че го наричам просто Индианеца Джо.

– Здравейте, как... – започнах аз.

Може би във въпроса „как сте?“ се криеше известна ирония, но нещо се отърка в крака ми и аз не успях да се доизкажа. Ахнах и отскочих от топката козина в краката ми, без да си направя труда да видя какво представлява. Просто такъв беше денят.

Спънах се в собствения си жезъл и паднах. Успях да се обърна по гръб и да се извъртя с крака към ръмжащата твар, която може би идваше към мен, и вдигнах единия си крак, готов да я изритам.

Нямаше нужда да си правя труда. Енотът, още съвсем мъничък, стоеше изправен на задните си крачета и възмутено врещеше, а сивата му козина беше настръхнала, както би подхождало на животно с няколкократно по-големи размери. Той ме изгледа с нещо, което можех да се закълна, че е досада, очичките му проблеснаха сред маската от тъмна козина, после той изтича към краката на Индианеца Джо и ловко се изкатери по жезъла му, а после и по ръката му. Настани се върху рамото на възрастния човек, като продължаваше да врещи и писука.

– Уф – въздъхнах аз. – Как сте?

Енотчето изписука отново, Индианеца Джо наклони глава, вслушвайки се, и кимна.

– Добре. Но Малкия брат е недоволен от теб. Мисли, че всеки, който има толкова много храна, би трябвало да я сподели с останалите.

Намръщих се, но веднага си спомних за недоядения шоколад в джоба ми.

– А, да. – Извадих шоколада, разделих го на две и прик-лекнах, предлагайки половината на енота. – Мир?

Малкия брат изписука радостно, стрелна се надолу по ръката и по жезъла на Индианеца Джо и достигна до дланта ми. Грабна шоколада, отдалечи се на няколко фута и се зае да го яде.

Когато вдигнах поглед, Индианеца Джо стоеше над мен, протегнал ръка.