Мъртво вълнение
- Автор: Рейбърн Триша
- Серия: Siren Trilogy #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-270-708-0
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртво вълнение». Краткое содержание книги:
В живота на Ванеса Сандс вече нищо не е нормално. Целият й свят се преобръща в мига, в който открива, че по-голямата й сестра Джъстин е убита от сирени — фатални жени от дълбините на морето — а семейството й е една голяма лъжа. Гаджето й Саймън е единственият човек, на когото може да разчита и вярва безпрекословно. Но сега й се налага да пази тайни, които не може да разкрие дори на него. Затова, когато в полезрението й попада Паркър — най-желаното момче в гимназията — Ванеса открива нужния довереник. Изпълнена със съмнения относно връзката си със Саймън, намеренията на Паркър и своите собствени чувства към двамата, ужасена от онова, което научава за самата себе си, Ванеса се чувства по-самотна откогато и да било. Но личните проблеми остават на заден план, когато сирените от Уинтър Харбър се завръщат за отмъщение. Ванеса ще трябва да се изправи срещу миналото си и да приеме, че може да бъде точно толкова опасна и изкусителна, колкото са и враговете й.
Татко имаше два компютъра — настолен и лаптоп, и обикновено винаги работеше на някой от двата. Тяхната обединена памет вероятно би могла да предложи много повече подробности за живота му, отколкото неговата собствена.
Докато отивах към настолния компютър, се чувствах като в деня на погребението на Джъстин, когато забелязах, че под снимките върху корковата дъска в стаята й има нещо скрито, и се колебаех дали да видя какво е. С всяко кабарче, което вадех, се чувствах все по-зле и по-зле, сякаш тайно четях нейния дневник.
Сега обаче беше различно. Защото вече знаех тайната на татко. Тя не се отнасяше единствено до него, а засягаше цялото семейство.
Седнах пред писалището и хванах мишката. Екранът светна, когато спящият компютър се събуди.
Появи се синьото прозорче за паролата. Сърцето ми спря, после бясно запрепуска. Нямах представа каква може да е паролата на татко, но самият факт, че беше защитил компютъра си с парола, подсказваше, че там може би има нещо, което си струва да се пази.
Написах първото, което ми дойде наум: Жаклин. Не дишах, докато дигиталният пясъчен часовник върху екрана се преобърна два пъти. Няколко секунди по-късно прозорчето за паролата отново се появи.
Невалидна парола.
Явно паролата не беше името на мама. Опитах с моето име, после с това на Джъстин. Очаквах скоро да се появи съобщение, че съм изчерпала лимита си да пробвам пароли, но това не стана. Затова продължих с колежа „Нютън“, където преподаваше татко. После с Хемингуей и Фицджералд — любимите му автори. Накрая с Якия татко и Големия бащица — две от безбройните галени имена, които му бяхме измислили двете с Джъстин.
Невалидна, невалидна, невалидна.
Пръстите ми пробягваха безцелно по клавиатурата, докато седях втренчена в мигащия курсор. Оставаше само още едно име, с което можех да пробвам. Не ми се искаше да го правя — едва се насилвах да го помисля, камо ли да го изпиша, но така или иначе паролите, въпреки всички предупреждения, обикновено са имена на хора и места, изиграли съществена роля в живота на потребителя. Освен членовете на семейството ни оставаше само още един човек, който можеше да се окаже не по-малко важен за татко. Един човек, чието име никой друг освен него не би трябвало да знае.
Или поне той си мислеше така.
Започнах да пиша бавно, следейки появата на всяка следваща буква върху екрана. Щом написах името, се загледах в него, припомняйки си кога го видях за първи път — в спалнята на Бети в Уинтър Харбър. То не би трябвало да се различава от останалите, просто поредното име в албума с изрезки на Рейна, документиращ сирените и броя на техните завоевания. Само че беше различно. Защото точно над него имаше избеляла снимка на красива жена в прегръдките на млад мъж с бухнала къдрава коса и топли очи, който изглеждаше толкова щастлив, че би могъл да умре на място без никакво съжаление. А край снимката щастливата двойка имаше и дете.
Жената се казваше Шарлот Блу.
Мъжът беше Големия бащица.
Детето бях аз.
Някъде в къщата се хлопна врата. Подскочих при внезапния шум и пръстът ми, увиснал над enter, натисна клавиша.
Пясъчният часовник се завъртя. Стори ми се, че всяко негово преобръщане трае по цяла минута. Седях втренчена в екрана, очаквайки компютърът да ме отхвърли и да поиска нова парола.
Вместо това прозорчето изчезна. На негово място се появи десктопът на татко, осеян с десетки файлове с кодирани имена. Бяха толкова много, че ми напомниха на карти, подредени за пасианс.
Ръката ми се задвижи сама и мишката насочи курсора към един от файловете в средата на екрана. Името му беше W0198.
Столът под мен започна да се тресе. Отначало помислих, че аз се люлея от нерви, но после забелязах, че и екранът вибрира. И снимките в рамки. И чашите за кафе върху книжните лавици из стаята. Не непрекъснато, а на всяка секунда.
След това ги чух. Стъпки. Бавни, тежки, сякаш този, който вървеше, беше много едър и уморен.
Татко. Вече се намираше вътре в къщата… и приближаваше.
Скочих на крака и си ударих главата в ниския наклонен таван. Прехапах устни, за да не извикам, и грабнах червената жилетка от облегалката на стола, докато прескачах студентските писмени работи. Носът на чехъла ми се удари в една купчина и по пода се разпиляха листове хартия. Докато ги събирах, паднала на колене, стъпките се чуваха все по-ясно.
Хвърлих разпилените писмени работи на върха на една от купчините, изправих се набързо и грабнах чашата за кафе иззад струпаните на пода книги.