Мъртво вълнение
- Автор: Рейбърн Триша
- Серия: Siren Trilogy #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-270-708-0
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртво вълнение». Краткое содержание книги:
В живота на Ванеса Сандс вече нищо не е нормално. Целият й свят се преобръща в мига, в който открива, че по-голямата й сестра Джъстин е убита от сирени — фатални жени от дълбините на морето — а семейството й е една голяма лъжа. Гаджето й Саймън е единственият човек, на когото може да разчита и вярва безпрекословно. Но сега й се налага да пази тайни, които не може да разкрие дори на него. Затова, когато в полезрението й попада Паркър — най-желаното момче в гимназията — Ванеса открива нужния довереник. Изпълнена със съмнения относно връзката си със Саймън, намеренията на Паркър и своите собствени чувства към двамата, ужасена от онова, което научава за самата себе си, Ванеса се чувства по-самотна откогато и да било. Но личните проблеми остават на заден план, когато сирените от Уинтър Харбър се завръщат за отмъщение. Ванеса ще трябва да се изправи срещу миналото си и да приеме, че може да бъде точно толкова опасна и изкусителна, колкото са и враговете й.
— Искаш ли да ти кажа нещо невероятно? — попита Пейдж след малко. Книгата лежеше затворена пред нея и сините й очи бяха широко разтворени, сякаш се кани да сподели някаква тайна, която още не можеше да повярва, че се отнася до нея самата.
— Давай. — Спомних си за последната тайна, която сподели с мен преди няколко месеца, когато бузите й руменееха, а коремът й беше кръгъл и издаден напред. Тогава тази тайна едва не я погуби.
— Аз ги видях.
Пред очите ми проблесна сребърна светлина. Примигнах, за да я прогоня.
— Видях Рейна и Зара днес в парка. Провеждахме часа по английски там. Четяхме „Зимна приказка“ и историята ми се видя толкова отегчителна, че за малко съм затворила очи. Когато пак погледнах… ги видях. На брега. Гледаха право към мен.
Успокоителният глас на Саймън отново прозвуча в главата ми: „Всичко беше замръзнало… Каквото и да е имало във водата, то отдавна вече е мъртво…“.
— Пълна лудост — продължи Пейдж, когато не пророних нито дума. — Давам си сметка, че е точно така.
— Не е лудост.
— Но това е невъзможно. — Тя се смъкна от леглото и седна на пода срещу мен. — Нали и на теб ти се причуваше гласът на Джъстин? И то след като беше вече мъртва!
Кимнах.
— Може и това да е нещо такова. Сигурно ми се е привидяло. Не защото страшно ми липсват, а защото съм травматизирана — или както там му викат — след всичко, което се случи.
Тогава на мен гласът на Джъстин не просто ми се причуваше, но нямах нищо против Пейдж да мисли така. Поне засега.
— Няма нищо лошо в това те да ти липсват — казах. — Рейна беше твоя майка, а Зара — твоя сестра много преди да се… променят. Няма нищо лошо в това да ти липсват хората, за които си ги мислела.
Погледът на сините й очи стана твърд.
— Двете бяха избили десетки мъже и се канеха да избият още много, ако не ги бяхме спрели. Те убиха Джонатан. Затвориха баба Бети в стаята й за цели две години и бяха готови да я оставят да умре там. — Тя тръсна глава. — Не, те не ми липсват. И няма шанс някога да ми домъчнее за тях. Никога.
Никога не бях чувала Пейдж да говори така сурово за някого. Прииска ми се да сменя темата за доброто и на двете, но трябваше да разбера още нещо преди това.
— Какво направиха, когато ги видя? — Едва чувах собствения си глас, защото пулсът блъскаше в ушите ми.
Тя сви рамене и изражението й поомекна.
— Примигнах и те изчезнаха. Просто защото никога не ги е имало там наистина.
Разбира се, че не са били наистина там. Независимо що за същества бяха, те все пак имаха сърца. И се нуждаеха от кислород. Както каза Саймън, невъзможно е сирените да оцелеят, след като два месеца са били сковани в леда.
— Въпреки това е много мило от страна на Райли, дето взе тези книги за мен, колкото и безполезни да се оказаха. — Тя протегна ръка и вдигна „Одисея“ от леглото. — Той ми се вижда добро момче.
— Саймън едва ли щеше да се сприятели с него, ако не беше така. — Протегнах химикалката и потупах с нея чехъла на Пейдж. — А според него ти пък си много красива.
Това я накара леко да се усмихне, както се и надявах.
— Ами, май е така. Но той не е…
Гласът й заглъхна, но нямаше нужда да завършва изречението, за да разбера какво се канеше да каже. Райли, колкото и да беше добър и мил, просто не бе Джонатан.
Реших, че има нужда да остане за малко сама, затова затворих тетрадката и се изправих.
— Мама каза, че ще прави шоколадов кекс тая вечер. Проявяваш ли интерес?
— Огромен — отговори тя, притискайки корема си с ръце.
Когато се озовах в коридора и вратата на стаята се затвори зад гърба ми, аз се облегнах на стената и на свой ред притиснах корема си с ръце. Приготвих се да почувствам онова особено движение — сякаш нещо бързо се стрелка вътре като риба в аквариум. Така се движеше бебето на Пейдж, когато веднъж опрях длан о корема й. То беше болно и неспокойно, защото нейното детско тяло не беше готово да износи дете.
Благодарение на злополучната промяна през лятото обаче, когато водата в моите клетки беше заменена със солената вода на океана, сега моето тяло беше готово за това. Замислих се за последния път, когато двамата със Саймън бяхме заедно. Тогава много внимавахме. Винаги сме били предпазливи. Но аз продължавах да си повтарям всеки път, че това е за последно, независимо какво ще стане с нас. И вярвах, че наистина е така, докато… докато той не ме докоснеше отново.