Книга на илюзиите

Това се случва в шеметен вихър от почуда и недоразумение, от въздадено и предадено правосъдие. Отначало скъпоценностите отвличат вниманието на Чейс и той не забелязва, че книжата ги няма. Губи време и когато най-сетне отмества бляскавата купчина и открива липсата им, вече е твърде късно. Вратата рязко се отваря и вътре се втурват полицаят с бижутера. Скъпоценностите са идентифицирани, престъплението е разкрито и престъпникът е задържан. Чейс е невинен, но това е без значение. Следата води до неговия офис и са го заловили на място с плячката. Той, естествено, протестира, опитва се да избяга през прозореца, мята бутилки с безалкохолни по нападателите, но след една щура сцена с главни действащи лица полицейска палка и байонет, в крайна сметка бива победен. Хектор наблюдава с мрачно безразличие. Дори когато Чейс е окован в белезници и изведен от офиса, Хектор не се радва на победата си. Изпълнил е плана си блестящо, но каква полза от това? Денят вече клони към края си, а той е все така невидим.

Той излиза обратно навън и тръгва по улиците. Централните булеварди са опустели и Хектор сякаш е единствената жива душа в града. Къде са оживените тълпи, които го обграждаха допреди малко? Къде са колите и трамваите, пълчищата хора, наводнили тротоара? За момент се питаме дали магията не се е обърнала. Може би Хектор отново е видим, казваме си, а всички останали са изчезнали. Тогава изведнъж отнякъде се задава камион и преминава на скорост през една локва. Пръски вода излитат от улицата и оцапват всичко наоколо. Хектор е окъпан, но когато камерата се извърта към него да ни покаже щетите, отпред костюмът му е непокътнат. Това би трябвало да е смешно, но не е и понеже Хектор прави всичко възможно да не е смешно (продължителен скръбен поглед към костюма; разочарованието в очите му, когато вижда, че не е опръскан с кал), този малък трик променя настроението на филма. С падането на нощта Хектор се прибира към дома си. Отваря, качва се по стълбите на втория етаж и влиза в спалнята на децата. Момченцето и момиченцето спят в отделни легла. Той сяда до момиченцето, вглежда се в лицето й за няколко секунди и посяга да я погали по косата. Но в последния момент се спира — осъзнава, че от докосването му тя може да се събуди, а като види, че няма никого, ще се уплаши. Сцената е трогателна и Хектор я изиграва сдържано и просто. Изгубил е правото да докосва собствената си дъщеря и като го гледаме как се колебае и в крайна сметка отдръпва ръката си, усещаме пълната мощ на проклятието, което тегне върху него. От този малък жест — дланта увиснала във въздуха, няма и на инч от главата на детето — разбираме, че Хектор е сведен до нищо.

Като призрак се изправя и излиза от стаята. Тръгва по коридора, стига до една врата и я отваря. Това е неговата спалня; ето я жена му, неговата Скъпа и Любима, заспала в тяхното легло. Хектор спира. Тя се мята в съня си, върти се наляво-надясно и рита завивките, в капана на някакъв страшен сън. Хектор приближава до леглото и предпазливо подрежда одеялата, изправя възглавниците и загасява нощната лампа. Конвулсивните й движения се успокояват и не след дълго тя заспива тихо и спокойно. Хектор се отдръпва, изпраща й въздушна целувка и сяда във фотьойла до леглото. Изглежда ще седи там цяла нощ, ще бди над нея като добър дух. Макар че не може да я заговори, може да я защитава, да я изпълва със силата на своето присъствие. Но невидимите мъже не са имунизирани срещу изтощение. Като всички други, те имат тела — и като всички други се нуждаят от сън. Клепачите на Хектор натежават. Премигват и се отпускат, затварят се и пак се отварят и макар че той се стряска и се буди на няколко пъти, става ясно, че губи битката. Миг по-късно се предава.