Изчезналият герой
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 970-954-27-0646-5
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изчезналият герой». Краткое содержание книги:
С „Изчезналият герой“ — първата книга от поредицата ГЕРОИТЕ НА ОЛИМП, Рик Риърдън продължава историята за митични богове, ужасяващи чудовища и съвременни герои, започнала в ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП. Този път приключенията, хуморът и интригата ще са още по-епични, а новите врагове — по-ужасни и безмилостни отвсякога.
Изтърва ножа.
— Пайпър? — сепна се Анабет и се обърна към децата на Аполон на игрището. — Бързо! Трябва ми лекарска помощ!
— Не… всичко е наред — успя да каже Пайпър.
— Сигурна ли си?
— Да. Просто… — тя се опита да се съвземе. Вдигна кинжала с треперещи пръсти — дойде ми много. Толкова неща се случиха днес. Но пък… бих искала да задържа кинжала, ако може.
Анабет се поколеба. Сетне махна на децата на Аполон.
— Хубаво. Щом си сигурна. Но да знаеш, че наистина пребледня много. Помислих, че си получила удар.
— Добре съм — опита се да я успокои Пайпър, макар сърцето й още да туптеше бясно, — има ли… телефон в лагера? Мога ли да се обадя на татко?
Сивите очи на Анабет бяха почти толкова плашещи, колкото и острието на кинжала. Сякаш пресмяташе хиляди възможности, докато се опитваше да разгадае какво има в главата на Пайпър.
— Не е разрешено да ползваме телефони — каза тя. — Ако герой използва мобилен телефон, все едно изпраща сигнал, с който разкрива местонахождението си на чудовищата. Но… аз имам един — тя го извади от джоба си. — Малко не е по правилата, но може да си остане нашата малка тайна…
Пайпър го взе с благодарност, като се опитваше да успокои треперенето на ръцете си. Тя се отдръпна от Анабет и се обърна с гръб към нея.
Сетне набра номера на баща си, макар да знаеше какво ще последва. Гласова поща. От три дни се опитваше да се свърже с него, веднага след съня. В училището „Уилдърнес“ се разрешаваше само по едно обаждане на ден. Беше звъняла всяка вечер, но напразно.
С нежелание набра другия номер. Личната секретарка на баща й отговори веднага.
— Офисът на господин Маклийн.
— Джейн — скръцна със зъби Пайпър, — къде е татко?
Джейн остана притихнала за миг, вероятно чудейки се дали не може просто да затвори.
— Пайпър, смятах, че не ти е разрешено да звъниш от училище.
— Може би не съм на училище — каза Пайпър, — може да съм избягала да живея с горските същества.
— Хм — Джейн не звучеше особено притеснена, — ще му предам, че си го търсила.
— Къде е той?
— Излязъл е.
— И ти не знаеш, нали? — Пайпър снижи гласа си, надявайки се, че Анабет е възпитана и не подслушва. — Кога ще се обадиш в полицията, Джейн? Може да е в беда.
— Пайпър, нямам желание да превръщаме всичко това във вестникарски цирк. Сигурна съм, че е добре. Знаеш, че от време на време хуква нанякъде, но винаги се връща.
— Значи е вярно. Ти не знаеш…
— Трябва да тръгвам, Пайпър — сопна се Джейн. — Приятно училище!
Връзката прекъсна. Пайпър изруга. Сетне се върна при Анабет и й върна телефона.
— Лош късмет, а? — попита Анабет.
Пайпър не отговори. Опасяваше се, че ще се разплаче отново.
Анабет погледна към дисплея на телефона и се поколеба.
— Фамилията ти е Маклийн, така ли? Просто питам, не че е моя работа. Но ми звучи познато отнякъде.
— Ами то е често срещано име.
— Предполагам. С какво се занимава баща ти?
— Магистър по художествени изкуства — каза автоматично Пайпър. — Занимава се с традиционното изкуство на индианците чероки.
Това бе стандартният й отговор. Не бе точно лъжа, просто не разкриваше цялата истина. Когато чуеха нещо подобно, повечето хора си представяха, че баща й продава сувенири край пътя на някой резерват. Седящи бикчета, гердани от раковини, плочици на вождове — подобни неща.
— О, интересно. — Анабет не изглеждаше много убедена в тази история, но прибра телефона. — Ти добре ли си сега? Искаш ли да продължим разходката?
Пайпър закачи новия си кинжал на колана и си обеща по-късно, когато остане сама, да разбере как се работи с него.
— Разбира се — отговори тя. — Искам да видя всичко.
Всички хижи бяха готини, но Пайпър не почувства никоя като своя. И не се появиха никакви горящи знаци над главата й — било коали или нещо друго.
Осмата хижа бе от чисто сребро и блестеше като лунно сияние.
— Артемида? — предположи Пайпър.
— Познаваш гръцките митове? — попита Анабет.
— Четох малко за тях, понеже татко работеше по един проект.
— Явно този проект е бил малко встрани от традиционното изкуство на индианците чероки.
Пайпър сподави ругатнята си.
— Е, да. Ама той се занимава с различни неща.