Червения рицар

— Каквото и да съм, без мен нямате шанс срещу силите на Скалата. Никога няма да възвърнете положението си.

— Човеците са слаби — изплю се Тунксис.

— Човеците побеждават твоя народ отново и отново. Изгарят горите, секат дърветата, строят стопанства и мостове, събират армии и вие губите.

Торн си даде сметка, че се опитва да преговаря с дете.

— Тунксис — каза той, улавяйки същината на младото същество. — Подчини ми се. Върви, наблюдавай хората и после се върни да ми докладваш.

Тунксис обаче имаше собствена сила и Торн видя, че натискът му въздейства съвсем слабо. Щом го пусна, демонът се обърна и хукна към дърветата. Едва тогава Торн си спомни, че го е повикал по съвсем друга причина и се почувства стар и уморен. После отново се напрегна и този път призова един от абнетогите, които хората наричаха змейове.

Абнетогите се поддаваха по-лесно, бяха по-малко раздразнителни, макар и също толкова агресивни и тъй като не умееха директно да използват силата, избягваха сблъсък с магьосниците.

Сидхи прилежно кацна в сечището пред дъба, макар че необходимите въздушни маневри изискваха всичките му умения.

— Ето ме — каза той.

— Благодаря ти — кимна Торн. — Искам да надникнеш в по-дълбоката долина на изток — обясни той. — Там сега има човеци. Въоръжени мъже. Вероятно са много опасни.

— Кой човек би бил опасност за мен? — попита змеят, чийто ръст действително не отстъпваше на неговия, а когато разпереше крила, размерът им беше удивителен. Дори Торн изпитваше страх, когато абнетогите се разяряха.

Той кимна.

— Имат лъкове. И други оръжия, които могат зле да те наранят.

Сидхи издаде гърлен звук.

— Защо да отивам тогава? — попита той.

— Избистрих очите на малките ти, когато се замъглиха през зимата. Дадох ти камъка-който-топли за гнездото на другарката ти.

Торн направи движение, с което даваше да се разбере, че смята да продължи да лекува болни змейове, а Сидхи разпери криле.

— Мислех да ловувам — каза той. — Гладен съм. Когато ме викаш, сякаш ме наричаш „куче“. — Крилата му се разтваряха все по-нашироко. — Но може да реша да ловувам на изток. Може случайно да зърна враговете ти.

— Те са и твои врагове — уморено каза Торн и си каза: „Защо до един се държат толкова детински?“

Змеят отметна глава назад и изпищя, крилата му изплющяха и след един хаотичен миг той се издигна във въздуха, а всяко от близките дървета изгуби листа в надигналата се стихия. Дори силен дъжд през нощта не би обрулил толкова много наведнъж.

Тогава Торн се пресегна, използвайки силата си — внимателно и колебливо, като мъж, който става от леглото след тъмна нощ и се опитва да слезе по непознати стълби. Посегна на изток, все по-далеч и по-далеч, докато откри онова, на което винаги се натъкваше. Нея. Господарката на Скалата.

Той опипа стените като човек, който прекарва езика си по счупен зъб. Ето я. Обвита в своята сила. Имаше и нещо съвсем различно, което не успя да разчете. Крепостта разполагаше със собствена сила, с древни знаци, които го възпираха.