Пътят на коприната

Жосеран се извърна. Никакво намерение нямаше да обяснява подобни неща. Татарите можеха всеки момент да им вземат главите, а той не гореше от желание да умре проснат по очи в краката на някакъв варварин. Дал си беше обещание, че когато дойде краят му, ще го посрещне с меч в ръка и в служба на Бога. Това донякъде щеше да изплати греховете му.

Хулегу ги наблюдаваше, на Жосеран му се стори, че по лицето му вижда колебание.

— Моят господар Хулегу иска да разбере каква е тази обща кауза, за която говорите — каза военачалникът.

— Унищожаването на сарацините.

Татаринът отново се разсмя.

— Ето така ли? — махна с ръка към града. — Както виждате, ние унищожихме сарацините без помощта на вашия Велик майстор, както го наричате.

— А сега какво казва? — извика отново Уилям, почти разтреперан от раздразнение.

— Според мен не проявява голям интерес.

— Ама той трябва да чуе булата от Светия отец!

Хулегу прошепна нещо на военачалника си.

— Какво е това създание и какво говори? — преведе той.

— Един от нашите свети мъже, господарю.

— Може ли да ни покаже някоя магия?

Жосеран се сепна от въпроса.

— Магия ли? Опасявам се, че не може.

Военачалникът предаде думите му на Хулегу, който изглеждаше разочарован. Двамата татари отново се впуснаха в дълъг разговор.

— Великият хан иска да знае дали твоят господар ще се съгласи да стане негов васал, както това направи господарят на Антиохия, и да му плаща годишен данък.

Жосеран прикри изненадата си. Боемунд другояче беше описал отношенията им.

— Ние търсим съюз срещу сарацините. В замяна на нашата военна помощ бихме искали Йерусалим…

Хулегу не изчака Жосеран да довърши. Измърмори няколко думи на спътника си и обърна коня си.

— Великият хан каза, че не иска да обсъжда съюз с вас. Подобно решение може да вземе само Монке, ханът на хановете. Ще идете със свита да се представите пред него. Можете да вземете светия си човек с вас. Останалите от хората ви ще останат като заложници тук до вашето завръщане.

Военачалникът заговори бързо на Джучи на езика на татарите, смушка коня си и последва хана обратно към стените на цитаделата, а придружаващите го бойци тръгнаха след него в стегнат строй. На аудиенцията рязко и безцеремонно беше сложен край.

Всички се изправиха отново на крака.

— Сега какво има да става? — извика Уилям. — Какво стана?

— Каза, че не е в негова власт да изслуша предложението ни. Май има господар, който стои над него. Трябва да ни заведат при този господар.

— И къде е той? Колко още трябва да пътуваме?

— Не знам.

Жосеран видя Жерар и Юсуф да гледат към него с широко отворени очи. За разлика от Уилям, те бяха разбрали всяка изречена дума.

— И така — изсмя се Джучи, — ще видите Каракорум.

— Колко дни е пътят дотам?

— Дни ли? — Джучи повтори думите му на останалите татари и се разнесе гръмовен смях. Той пак се обърна към Жосеран. — При усърдна езда може и да стигнеш след четири луни. Но с тоя слон, дето го яздиш, ще си късметлия, ако стигнеш и за осем!