Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Отново се умълчаха, наплашени от думите на баща им.
— Берке е далеч на север, в Русия, със Златната орда. Никога няма да се върне и няма да се поклони на правото на своите братя. Хулегу също си е уредил царство на запад и се съмнявам, че ще превие коляно на курултай. Нашият велик народ се дели и това деление крие огромна опасност за нас. — Погледна към Хутлун, неговата дъщеря, шаманката, ясновидката на клана. — Тази вечер трябва да се свържеш с духовете — каза ѝ той. — Трябва да видиш как искат да постъпим.
С непокрита на вятъра глава и увит около врата си шал, Хутлун стоеше сама на хребета, наричан Жената се отдалечава.
Коленичи девет пъти според обичая в чест на Тенгри, Господаря на Синьото небе. Поръси с кобилешко мляко земята като дар към духовете, които живееха на планината, пръсна още и една силна струя като жертва за водните духове.
След това се върна в юртата си, където прегръдката на кумиса и хашиша я обгърна и тя затанцува в сладката и сладостта тъмнина сама с предците си и великата звезда, която светеше през дупката за дима на покрива. Сенките се полюляваха и прокрадваха, стенанието на вятъра беше съставено от хиляда гласове на мъртви, оживели от ритъма на шаманските тъпани.
Но всичко, което ѝ показаха обвитите в дим съновидения за бъдещето, беше за мъж с огнена коса, който язди кон, бял като сняг и широк като як; зад него вървяха двама мъже, единият облечен в черно, другият в бяло с кръст с цвят на кръв, изрисуван на гърдите му.
И в съня ѝ мъжът с коса като огън се върна от планината с трупа на бяла коза, положи го в краката на баща ѝ и обяви, че Хутлун е негова.
12
Пътят към Алепо
В маслинените дръвчета зад алените пламъци на лагерния огън танцуваха сенки. Цепеницата изпращя и се преобърна в пламъците, избухнаха искри. Привързаните с въжета коне се извиваха. Уилям, Жосеран и Жерар стояха приклекнали близо един до друг, за да се топлят, и тихо си говореха.
Войниците на Боемунд спяха, с изключение на двамина, които Жосеран беше оставил на пост около стана им. Слугите се бяха присвили под каруците. Юсуф, възрастният арабин водач, беше единствената друга душа, будна в този час, но беше усетил враждебността на Уилям и се държеше настрана, по-далеч от огъня.
Жерар, слаб младеж с оредяла коса и остра брада, се обаждаше рядко и се задоволяваше само равнодушно да разбърква огъня с дълга пръчка.
Уилям не сваляше поглед от Жосеран. При пътуването до Антиохия рицарят си беше направил чалма и я носеше на главата си, покриваше и лицето си, за да го предпази от вятъра и слънцето.
— Приличаш на сарацин — укори го Уилям.
Жосеран го погледна. Устните на монаха бяха напукани, а кожата на лицето му вече се лющеше заради въздействието на безмилостното слънце върху голата кожа.
— А ти приличаш на попарена праскова.
Уилям улови Жерар да се подсмихва.
— Този кръст, който носиш, не спира да привлича вниманието ми.
— Даде ми го един приятел в Акра. Евреин.
— Ти имаш приятели евреи, така ли? — изсъска Уилям. Това потвърждаваше най-лошите му подозрения.
— През изминалите пет години той ме учеше на езика.
— Това, че един евреин е учител, не го прави приятел. От колко време си в Светите земи, тамплиере?
— Пет години.
— Дълго време стоиш отделен от компанията на цивилизованите хора.
— Евреинът, който ми даде този кръст, е един от най-цивилизованите и учени мъже, които съм срещал, свещенико. Той ме научи както на арабски, така ѝ на езика на тюрките, без които тук, в Земите отвъд човек си е като лаещо куче. Освен това как така ще съм далеч от цивилизовани хора, когато вървя по свещената земя, на която е бил роден нашият Господ бог?
Чудесна реч, помисли си Уилям. Защо тогава имаше чувството, че му се подиграват?
— Затова ли си тук, за да си по-близо до Бог?
— Казаха ми, че в Светите земи имат нужда от рицари като мен.
— Именно така е. Светите земи са наш свещен дълг. Грозно петно върху нашата чест и вяра е това, че толкова голяма част от тях продължава да е в ръцете на сарацините. Дълг на всеки добър християнин е да помогне да ги отвоюваме. — Видя изражението по лицето на рицаря и се ядоса. — Не вярваш ли, че е така, тамплиере?
— От пет години съм тук. Ти не си бил и пет дни. Не ми разправяй какъв е дългът ми в Светите земи.
— Ние всички сме тук, за да служим на Христа.
Жосеран впери навъсен поглед в огъня. Най-накрая рече:
— Ако човек може да служи на Христа, като убива мъже и посича жени и деца, тогава двамата с Жерар несъмнено ще сияем ярко в Рая.
Видя как двамата тамплиери отново се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра Уилям.
Жосеран въздъхна и метна вейка в огъня.