Скандинавска митология

Хел не казала нищо, само го погледнала със зеленото си око — студено като парченце лед, и с бледото си око — угаснало, празно и мъртво, и той не видял у нея страх.

— Ти жива ли си? — попитал той момичето. — Или се труп?

— Аз съм си просто аз, Хел, дъщеря на Ангрбода и Локи — отговорило момичето. — И най-много харесвам мъртвите. Те са простички същества и ми говорят с уважение. Живите ме гледат с отвращение.

Один се втренчил в момичето и си спомнил съня си. Тогава казал:

— Това момиче ще е владетелката на най-мрачното от мрачните места и повелителката на мъртвите на деветте свята. Тя ще е владетелката на онези нещастни души, които не умират с достойна смърт, а от болест, старост, при нещастен случай или при раждане. Воините, които умират в битка, винаги ще идват тук при нас, във Валхала. Но мъртвите, които са умрели по друг начин, ще бъдат нейните хора, които ще живеят с нея в мрака.

За първи път, откакто я взели от майка ѝ, момичето Хел се усмихнало с половината си уста.

Один отвел Хел в света на мрака и ѝ показал огромната зала, в която щяла да приема поданиците си, наблюдавайки я, докато тя давала имена на нещата около нея.

— Ще нарека купата си Глад — казала Хел. Взела един нож. — Това се нарича Бедствие. А леглото ми се нарича Инвалидност.

Один се справил с две от децата на Локи и Ангрбода. Едното в океана, другото в мрака под земята. Но какво да прави с третото?

Когато довели от земята на великаните третото, най-малкото дете на Локи, то било колкото малко кученце и Тир го галел по шията и главата и играел с него, като първо свалял върбовия му намордник. То било малко вълче, сиво и черно, имало очи е цвят на тъмен кехлибар.

Вълчето ядяло месото си сурово, но говорело като човек на езика на боговете и хората и било много гордо. Малкото зверче се наричало Фенрир. То също растяло бързо. Един ден било голямо колкото вълк, на другия — колкото пещерна мечка, а на следващия — колкото огромен лос.

Боговете се страхували от него — всички, освен Тир. Той все така играел и тичал с вълчето и само той всеки ден го хранел. И всеки ден звярът изяждал повече от предишния, и всеки ден растял и ставал по-силен и по-свиреп.

Один наблюдавал с лошо предчувствие как детето вълк расте, защото в съня му вълкът присъствал на края на всичко и последното, което виждал, в който и да е от сънищата си за бъдещето, били топазовите очи и острите бели зъби на Фенрис Вълка, както наричали Фенрир.

Боговете се събрали и решили да оковат Фенрир.

В ковачниците си изработили тежки вериги и окови и ги отнесли при него.

— Ето — казали те, сякаш предлагали нова игра.

— Толкова бързо порасна, Фенрир. Време е да изпитаме силата ти. Направихме най-здравите окови и вериги. Мислиш ли, че можеш да ги разкъсаш?

— Мисля, че мога — отговорил Фенрис Вълка. — Завържете ме.

Боговете завързали тежките вериги около Фенрир и сложили лапите му в оковите. Той чакал неподвижно, докато свършили. Усмихвали се един на друг, когато оковавали огромния вълк.

— Сега — извикал Тор.

Фенрир напрегнал мускулите на краката си и оковите се счупили като сухи клонки.